автор: abonat

Остъй мъ ся, чи съм ядосън,
чак хуръган ми съ привиждъ,
тоя даскъл изпръждосън,
мойту дЕти шъ обиждъ!

Ми дубро ми й дитету!
Квот му кажъ, фсичку прай.
Кът му креснъ от хънтрету,
виднагъ спиръ дъ играй.

Кът гу пратя зъ ракия,
тичъ, шъ съ путруши.
Джонгилити кът си мия,
с кърпътъ ми ги суши.

Нит й лакуму дитету,
Нит й някуй тимирут,
Нит й някъкву придвзету,
Пунася кротку глад и студ.

Амъ на – ни бил дуволен
Даскъл Цоню уткъм нас.
Не можилу дъ вади корен
И не фнимавълу въф час.

За кво му й да вади корен?
Ни шъ гу прайм пруфесру, я!
Цоню прай съ нъ утворен
И с мен заяждъ съ бъшка!

Щот сме бедни и фъшливи,
Затуй презиръ нъ светът!
Фсе сми лоши, фсе сми криви,
И ут малки нъ винят.

Хай нъздрае!