автор: nig

Влачим нозете си
и размазваме капките кръв
по платната на своите картини,
които после наричаме изкуство.
Дърпаме думите, разкъсваме ги на
хиляди малки парченца и после
с изподрани пръсти се мъчим
да бръкнем в окото
на изтерзаната поезия,
та никога да не види делата ни.
Наричаме безумци всички,
които вкусили от прелестта на самотата
завинаги склоняват глава
под топлата и гръд.
Крещим на глупците,
дръзнали дори да се усъмнят
в почтеността на нашата
развратна любовница целта,
която прескочила очертанията си,
се превръща в кръвожаден звяр,
преследващ собственото си оцеляване.
Убиваме мислите,
имали неблагоразумието
да осквернят с мръсните си пипала
нашия „съвършен” морал
и заличаваме всички следи
от извършеното престъпление
посредством няколко назидателни думи
и порция набързо сварена самоирония.
Гоним свободата като диво животно
и точим ножовете си за мига,
във който ще я принесем в жертва
на страховете си.
А колко близо е пътя -
ако изтръгнем от гърдите,
ударите на неспокойното си сърце
и оплискаме с мълчанието му
стената на цялото страдание,
тогава и последното камъче
ще закрещи във предсмъртна агония,
откривайки пътя ни към хоризонта.
И там, в тишината,
окъпани от топлата кръв
на обезглавената съвест,
ние ще бъдем.