Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Tanita_eli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14154

Онлайн са:
Анонимни: 259
ХуЛитери: 1
Всичко: 260

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКариера в карирана тетрадка
раздел: Разкази
автор: kaliopa_ina

И направо от напечената паст на колата, те слязоха в следобедната неделя. Наоколо беше прашно, селото пустееше на края на ощърбен асфалт. Не му знаеха името и нямаше кого да попитат. Караха по безлюдните улици
И направо от напечената паст на колата, те слязоха в следобедната неделя. Наоколо беше прашно, селото пустееше на края на ощърбен асфалт. Не му знаеха името и нямаше кого да попитат. Караха по безлюдните улици в гъстата прах на лятото. Онова, което някога е било площад, бе тревясало, до задължителния паметник пасеше кон. Не изглеждаше да е вързан.
Търсеха стари къщи, достойни да бъдат рисувани под невъзможен ъгъл и оголени след това в галерия, да станат притежание на чужденец с благоприлични стени. Бяха свикнали с неделното търсене. Просто двама мъже с протрити дънки и фотоапарати. Вече не си струваше да рисуват от натура. Пътуваш, снимаш, пиеш и след това седмица в ателието изпробваш техниката си с пастел или въглен. Маслото е тежко, пък и не се продава добре.
Дълго се сукаха из пустите улици, пощраквайки тук-там с „Canon” – ите си. Срещнаха 2 – 3 кокошки, олая ги проскубано куче, доста мързеливо между впрочем. Сякаш не ги взе на сериозно. И те не го взеха. Пиеше им се бира, а никъде не се виждаше селската механа. Абе тия тука как живеят, искаше им се да попитат, ама кого?
После иззад кирпичена стена съзряха дядо с искрящи в синьо ириси. Беше седнал на сянка, усмихнат им кимаше и някак неловко мърдаше пръсти. Поздравиха го свойски, както намираха за прието, единият дори незабележимо го снима. С избелелите цървули на преден план. Дядото старателно артикулираше, видимо опитвайки да избяга от местното наречие, а очите му още младееха.
- Че почиват си хората. От изгрев са по полето. Абе малко ни е селото, ама работно. Пък вие как тъй, по нашия край?
И му разказаха.
- Художници! И двамата Димитровци! – блеснаха зъбите му. – Ха да ви почерпя вкъщи ракийка, че тука ресторант нямаме. Всичко затвориха. Пък в неделя и магазина не работи.
Покани ги в хладна стая и измъкна тънки филджани. И взе да ги разпитва какво рисуват. Големия Димитър взе да шикалкави, абе нали знаеш нещо българско ей старите къщи скоро ще изчезнат миналата година открихме няколко от едно време плетени с кирпичена замазка от тия дето долу хората си гледали добитъка пък горе живеели и така цял живот а сега на нас нищо не ни стига. Дядото усети монотонността в приказката на градския художник, сигурно това си мислеше, че иска да се чуе от него, пък реши да хване бика за рогата:
- То и аз порисувам – ококори очите им. По-младия, с рижата брадичка, Митака, се вгледа в старчето, големия Димитър мълчаливо отпи. Рижият искаше да види платната му. „Какви платна, бе момче” помисли дядото, пък след мъничко уговаряне измъкна ученическа тетрадка голям формат.
На карираните листи се мъдреха страница след страница ситни щрихи. Портрети. До един рисувани с химически молив. От лицата ги гледаха все млади очи край лъчеобразни бръчки. Набитите очи на художниците веднага забелязаха къде точно старецът беше „хванал цаката” в рисуването си – всички ириси изглеждаха някак еднакви. Левите половини на лицата, особено в полупрофил, бяха по-прецизни. И все пак имаше нещо от страстта, мислеше си Митака, с която рисуваше той преди години. Нещо в опита да уловиш израженията, при това у един човек, рисуващ само за себе си.
- Всички са от село. Всички съм ги рисувал, ще знайш – дядото интуитивно заговори на по-младия, усети внимание някак по стойката на тялото му и то го трогна. – Пък като умра, децата да им покажат тетрадката. Сега не си я давам.
Големия Димитър одобрително кимна. Отпиха от резливата ракия на самоукия. Не беше я докарал, но как рисуваше. Наивист, би го определил галеристът. И само с химически молив в това затънтено село. Хвалиха го, докато се изчерви до изгорелия от слънцето нос. Пиха, докато прегориха вътрешностите си. Поднасяха го, че после и тях може да нарисува.
И си тръгнаха чак по мръкнало. Конят още пасеше до паметника. Изпрати ги с неодобрително пръхтене, докато отпърпорваха с колата към нивите. Все още пияни и въодушевени, решиха да доведат и приятелите си, старецът май имаше нужда от компания, а и ония едва ли бяха виждали такова нещо като карираната му тетрадка.
Цяла седмица мълчаливо се мъчиха със спомена за дядото. Сам и самодостатъчен. С ръце, изпечени от кърски труд. Как ли стоеше химическият молив между изкривените стави на пръстите му. Как трошливи бяха думите му и пестеливи движенията. Как е започнал да рисува уж между другото, за утеха по време на войната. Бил дете и драскал с пръчка в прахта. Като пещерен човек, значи, рисувах, смееше се над чашата си и уж не щеше да се вземе на сериозно. Не ставаше да излага портретите си в галерия, но всъщност защо пък не – карирана кариера на стари години.
Цяла седмица Митака рисуваше като нов. Сякаш оная ракия му беше опалила очите. И в неделя награби наръч меки моливи, купи хубав скицник и пиене. Притури няколко свои графики, старички, ама му се струваше, че дядото ще ги хареса. Насред всичко реши да го моли да му позира, не беше рисувал от натура отдавна. Искаше да се сприятелят, да си имат мъжката приказка. Като между колеги.
Големият Димитър отказа да дойде. Не беше спал почти седмица. Малко романтично му идвало, пък и ракията не струвала. Освен това, след всички дупки по пътя и онази карирана тетрадка, бил решил – ще приеме работата в рекламната агенция. Човек може да порасне и на 38 години.


Публикувано от BlackCat на 18.05.2007 @ 19:14:39 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   kaliopa_ina

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.05.2024 год. / 13:58:12 часа

добави твой текст
"Кариера в карирана тетрадка" | Вход | 2 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Кариера в карирана тетрадка
от radi_radev19441944 на 18.05.2007 @ 21:36:11
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
На село творците работят с подръчни средства. Рисуват с химикалки и изпълняват лунната соната с гайди.
Привет.


Re: Кариера в карирана тетрадка
от kaliopa_ina (inaiv@mail.bg) на 19.05.2007 @ 00:14:34
(Профил | Изпрати бележка)
:) Усмихна ме, благодаря ти!

]


Re: Кариера в карирана тетрадка
от Marta на 19.05.2007 @ 10:07:31
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
талантливка, трябва някой ден да има книжка
"Разкази в карирана тетрадка" ;)


Re: Кариера в карирана тетрадка
от kaliopa_ina (inaiv@mail.bg) на 19.05.2007 @ 18:37:50
(Профил | Изпрати бележка)
Ами всъщнооост... обмислям го. Я виж, и заглавието изскочи :)

]


Re: Кариера в карирана тетрадка
от Marta на 19.05.2007 @ 19:49:40
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Успех! Да го осъществиш, ей! :)

]