Сутринта беше прекрасна. Нямаше го шумът от минувачите и автомобилите, нямаше го и усещането, че бързаш за някъде. Тук всичко беше толкова спокойно... сякаш Вики се намираше в сън – красив, снежен сън, от който някак си не искаше да се събужда.
По време на закуската леля Нина говореше непрекъснато и разпитваше за разни свои познати от града, но на момичето не му се приказваше много и предпочете да излезе да се поразходи из селото. Ваня още не беше станала и лелята предложи да я събуди, но Вики каза, че ще се справи и сама. Излезе навън и дълго скита по пустите улици. Когато се прибра, вече беше време за обяд. Братовчедка й беше станала и гледаше някакъв филм по телевизията, докато майка й се суетеше около нея и нервничеше за нещо.
Двете момичета се затвориха отново в стаята и говориха до вечерта. Ваня разказа на дълго и широко за всички от предната вечер.
Вики беше много изненадана да научи, че Алекс и Боби са близнаци – та те изобщо не си приличаха ! Боби беше нисък, закръглен, русоляв и луничав и по-скоро приличаше на Ваня, отколкото на високия и мургав Алекс. Единственото общо между двамата бяха очите им с цвят на есенно небе – сиво – сини, изпълнени със загадъчна замечтаност. Родителите им били загинали при катастрофа преди много години и за тях се грижела баба им София. Ваня каза, че била мъдра, добра и силна жена и въпреки, че била в инвалидна количка, успявала да се справи с цялата домакинска работа и дори да праща от време на врема пари на Алекс, който учел медицина в Пловдив. Той ходел с Яна, сестрата на Владо. Били заедно още от малки, но ревността й доста го дразнела и понякога дори го карала да изпуска нервите си, въпреки че бил изключително спокоен човек. За Боби Ваня каза, че е най-милото същество, което познава – грижовен и добър. Дотолкова, че бе предпочел да помага на баба си пред следването, което бе отложил в далечното бъдеще с надеждата, когато Ваня завърши гимназия след няколко месеца, да се преместят в Смолян или Пловдив и да вземат баба София с тях. Мечтите им наистина бяха трогателни, но не бха помислили за леля Нина. Тя едва ли би се съгласила да остане самичка. При мисълта за нейната бъбривост, Вики се усмихна. Леля й наистина беше ужасно симпатична жена и не залужаваше да прекара старините си в самота, още повече, че синът й се бе запилял, а мъжът й я беше изоставил преди много време и все още споменът за него я караше да си поплаква скришом.
Ваня явно бе наследила приказливостта на майка си, защото пак разправяше някаква случка и смехът й сепна отнеслата се в мислите си Виктория.
- Ама ти изобщо не ме слушаш ! Ще ти се разсърдя !
- Недей, Ваня ! Кажи ми нещо за Владо !
- Ооо, да, вие се харесахте с него вчера, нали ? Ах ти... – и тя пак се заля с весел кикот
- Аз не ... – опита се да възрази Вики
- Ти не какво ? От километри си личи, че ти харесва ! Признай ! Хайде, хайде, хайде ... – смееше се тя, докато гъделичкаше братовчедка си.
- Добре де ! Харесва ми ! Разкажи ми за него сега.
- Знаех си ! Нищо не можеш да скриеш от мен, миличка. Ами Владо... Владо е красавец. Единственото с което се занимава, са момичетата. Свикнал е да става така, както на него му харесва и понякога много ме дразни, но пък всички момичета ме подкупват да ги запозная с него. За теб го направих безплатно, защото си ми братовчедка – захили се пак Ваня
- А Яна, сестра му ?
- Какво за нея ? Тя е просто малката му сестричка и нищо повече. Излизам с нея само заради Алекс и Боби. Никога не ми е харесвала. Много е нахална и разглезена. Мисли си, че всички трябва да се съобразяват с нея.
- Защо ? На мен ми се стори симпатична ...
- Е, ти я видя за малко. Не знаеш каква става, като се ядоса за нещо. Дано не ти се случва и да я видиш... Готово е на всичко, за да постигне своето. Като бяхме малки тормозеше Алекс половин година, докато го принуди да тръгне с нея и той още не може да се отърве ...
- Нали учи в Пловдив ? Какво му пречи да я разкара ?
- О, не я познаваш ! И в Китай да отиде, няма да се измъкне !
В стаята влезе леля Нина.
- Какво правите момичета ? Няма ли да дойдете за вечеря ? Сложих масата ...
Няколко часа по-късно двете излязоха навън. Вече беше се свечерило. Студеният балкански вятър отново свистеше и навяваше на големи преспи натрупания сняг. Беше студено и отново пусто. Само в малката беседка блещукаше светлината на лампата, а веселите гласове, идващи от там, нарушаваха нощната тишина.