Имаше крепости в долината… Налагаше се, снажните светли варвари на севера прдпочитаха да минават от тук към топлите поля ня юга, където гроздето беше сладко и виното беше достатъчно силно да сгрее грамадните им сърца, а злите маслиненокожи варвари на юга към горите на севера, където жените нямаха поробени души, а мъжете ставаха силни, издръжливи и верни роби.
Не знаеха как се правят крепости в началото, просто пръстен от колове, през който вълците не можеха да минат. Заостряха ги срещу безразсъдните руси берсеркери. Те първи намериха пътя през долината. Минаваха, влизаха в крепостите, избиваха мъжете, насилваха жените и ги оставяха бременни да чакат да порастнат скритите в гората синове, за да им бъдат защитници. Научиха се да се пазят от отчаяните храбреци. Все по-рядко избиваха бащите, все по-рядко майките стискаха зъби под грамадните мъже, докато децата се криеха с кравите по затънтените долове. Някои крепости направо отваряха врати пред пришълците, жените им се даваха с добро, а мъжете им наливаха несравнимо с южното вино слабо пиво, срещу което получаваха кожусите им, направени от скъпи кожи и ненужни в юга.
После дойдоха южняците. Бяха научили от дебелеещите под лози в обятията на знойни жени могъщи наемници, че в долината и зад нея има бистри пълноводни реки, край които свободни хора не се подчиняват на мрачни божества, вземат се по любов и решават общите дела заедно. Идваха на дълги редици от пъргави красиви коне – мрачни бойци роби със закрити лица. Влизаха в крепостите, насилваха и избиваха повечето мъже, а останалите заробваха с жените и децата и ги пращаха на юг в мръсните си претъпкани градове, където хората се съвокупляваха по улиците. Крепостите, които им отваряха врати без бой получаваха същата участ два дни по-късно, смуглите не даваха и не вярваха на думи. Все пак ги отпрати това, което липсваше в земите им, не понасяха снега, а ров вода пред палисадата беше достатъчна пречка за нападателите от сняг до сняг.
***
Тя стоеше на платформата над портата, прекрасната дева на най-силната крепост в долината, вятърът вееше златната й коса и слънцето озаряваше този ореол и усилваше вярата на защитниците, че докато в крепостта има такава жена, и крепостта им ще е дева, никога непревземана, нито от северняци, нито от южняци. Няколко мили пред портата се бяха подредили мъжете, не искаха да чакат нападението на малобройните пришълци по платформите, така щяха да вземат от труповете великолепните им оръжия. Странни бяха тези пришълци. Бяха дошли по великата река на бели ладии, а сега ладиите им, поставени на тачанки от колесници, се бяха превърнали в коли, теглени от плячкосани наред с други домашни животни волове. В интерес на истината пришълците не задигнаха добитъка веднага, предложиха на обитателите на първата крепост по пътя им да ги разменят за кръгли предмети от блестящ метал, но онези не ги пожелаха, а поискаха в замяна мечове и кинжали. Получиха ги, в коремите и по гърлата, но след битката пришълците взеха само добитъка, нито насилиха жените, нито разрушиха крепостта, а на старея й оставиха все пак ковчеже от кръглите предмети. Скоро южняшки търговец обясни на старея значението на предметите и им даде за тях огромно богатство, цял товар сол.
Жителите на долината започнаха да разменят стоки със странните същества, но те очевидно не се нуждаеха от почти нищо, в колите им имаше всичко за простия им живот. Обикаляха безцелно от селище на селище, денем жените събираха и разглеждаха билките и тревите, а мъжете ловуваха безцеремонно елени и патици, но основно събираха и разглеждаха камъни от потоците. Дали бяха красиви е трудно да се каже, точната дума беше светли - макар че кожата им не беше по-бяла от тази на северняците, лицата им сияеха светло. Бяха събудили завистта на туземците и ги нападаха на няколко пъти, но те се бранеха дотолкова умело и без видими усилия, та от нападателите им малцина се връщаха, за да разкажат, че даже жените им носят плетени ризници, каквито имаха вождовете на южняците, и стрелят с малки къси лъкове.
Баща й обаче замисли нещо грандиозно, както се предполагаше за старей на толкова силна крепост. Бяха се позадържали до пътеката на водопада, на два часа от селището... Отиде с нея, сянката на крепостта, и с най-силните с мъже до лагера на пришълците за да поиска обезщетение за избития дивеч и престоя в земите им. Не беше обичайно в долината, даже из гъсто населения юг не беше обичайно, но не беше и нередно от времето на войните със смуглите, когато се научиха по техен обичай да назовават и нещата извън дома свои. Тогава видя вожда им, изглеждаше млад, висок и снажен, чисто и светло красиво лице, само среброто по слепоочията му показваше труден живот. Жена му, както и повечето жени в лагера, беше почти на нейната възраст. Всъщност дали беше само една, жените в чергарската обител бяха доста повече от мъжете, вероятно и пришълците имаха повече от една както южняците. Когато ги заведоха при него, той беше полегнал в скута й и свиреше на странен струнен инструмент, по-дълъг от цитрата на маслиненокожите и с метални струни. Предложи на баща й повече от щедра отплата във вид на три товара сол, едва ли изядените елени струваха и товар, и също му изложи молба да им позволи да се заселят при водопада срещу годишна отплата от сол и кръгли блестящи знаци както и участие в защитата на крепостта. Стареят заяви, че сам определя цената в земите на крепостта и поиска всичката им сол и блестящи знаци, както и да напуснат земите до два дни.
Младежът извади една стрела от колчана си, който лежеше наблизо до огромния лък, и я счупи. Този знак по всички земи имаше еднакво значение и хората й се прибраха доволни да пристегнат оръжията си в очакване на великолепна плячка. Сега се бяха построили, в първата редица старите и опитни бойци, в следващите младите момчета, които трябваше върху гърлата на ранените противници да се научат как се пуска човешка кръв. Пришълците пък се бяха наредили точно обратно, отпред млади момчета, почти деца, а в последната редица грамадни мъжаги, покрити от глава до пети с черно желязо. Вождът им никъде не се виждаше. Хората й се спуснаха с устрема на берсерки и дългите протяжни викове на смуглите. Първата редица на пришълците се огъна, момченцата замахнаха по няколко пъти с мечове и се скриха зад гърбовете на втората. Втората се даде по-трудно, заотстъпваха бавно назад. До момента нито един от тях не беше паднал, някак много бързо се оттеглиха. Хората й разбъркаха реда и се хвърлиха да доубиват в спечелената битка, когато се оказаха срещу последната редица. Черните сенки замахваха с опитни движения и всеки техен удар беше отсечена глава или крайник. Първите редици се съвзеха в тила им и се втурнаха да помогнат на спасилите положението ветерани, настъпваха в плътна редица, макар и със загуби, за да дадат на сърцатите жени възможност да изтеглят ранените от полето. Баща й беше сгрешил, тези можеха да надвият сто пъти по сто повече северняци или южняци. Битката беше загубена и хората й, започнаха бавно да се оттеглят, не очакваха малобройните противници да опитат нещо повече от защита на имота си. В този момент обаче се чу звън, като от рогове, но много по-ясен и чист. От дясно, откъм горичката препускаха като един подредени в клин конници в черни доспехи. Само водачът им се отличаваше, носеше блестяща диадема с три шипа на челото. Клинът се вряза в отстъпващите й сънародници и ако пешите черни кули изглеждаха страховито с опита си, конницата просто премина през оттеглящия се противник като през просено тесто. Водачът й обаче скочи от коня и се понесе като мълния, сечеше и пробождаше с всичко, лакти, колене, заострения отдолу щит – търсеше баща й. Войниците спряха да се бият. Нейните хора наблюдаваха смаяно, а пришълците гордо, как младежът със сребърни слепоочия изби сякаш в особен танц стражите на баща й, самия него посече през коленете, зада падне на тях, наведе се и с едно движение на дагата преряза гърлото му. Вдигнаха ръце и изреваха в един глас:
“Ария!!!”
Хората й се предадоха... Пришълците не ги изклаха, както заслужаваха... Навързаха ги, но и ги нахраниха. Мислеше да събере останалите мъже за отбрана, крепостта беше силна. Мъжът с тризъбец на челото приближи до портата и вдигна дясната си ръка. Бойците й се колебаеха. През сълзи тя взе един лък и запрати стрела по убиеца. Чу смеха му. През нощта пришълците нахлуха... Бяха прокопали за няколко часа тунел под рова и стената. Който хвърли оръжие, оживя. Във всяка осиротяла къща се настани по един пришълец с жените си. Бяха малко и даже момчета с едва наболи мустаци получиха дом. В нейния се настани той с момичето и майка си. Слънцето беше стигнало зенита на злощастния ден, когато пришълците се събраха на капището, от което баща й викаше Вотан. В мъката си почти не помнеше ритуалите, изпълнени от пагана им, само в края разбра, че вече за пришълците, а изглежда и за народа й, е негова законна съпруга.
***
Не го виждаше често, даже почти никак. По цели дни се губеше с други мъже, и от пришълците и от нейните, при водопада. Работеха наравно с нейните хора, от камъните изкарваха лъскав метал, самите поломени камъни нареждаха на определени места. Не бързаше да използва брака им, по някое време момичето му забременя, по някое станаха приятелки, по някое роди, по някое почина. По някое тя все пак му стана жена, по някое научи езика им. Научиха го и другите. Беше много по-сложен от техния, с много думи за непознати неща, които звучаха познато. Поломените камъни бавно порастваха в стена, растяха и децата й със стената, домовете станаха каменни, на два – три ката.
Един ден стената стана завършена. Тогава той събра всички на капището, сложи си блестящата диадема, която не беше виждала слънце от деня на завоеванието им, взе музикалния си инструмент и запя. Запя бавна протяжна песен, думите на която разбираха всички като един народ. Пя дълго, пя песента на паметта им...
Пя за раздора на синовете ноеви, за силата на Соломон и бягството на чедата ариеви пред нея. За храбростта на самотните воини покрай великия водопад на Възпора и мъдростта на островния цар Минос. За щастието на Египет, тайнствата на халдеите и славата на Трос и Дарда, строителите на бялата арийска кула... За завистта на човекоядците от Ахиява, поругаването на свещения кон и жалката гибел на Троя. За страшното отмъщение на Бел и белите кораби на бригите му, достигнали най-затънтените кътчета на света. За богатството на гордия град и златния му цар и новата слава на израсналия от пепелта на Троя Рим.
Пя за великата гордост на единното арийско царство Атлантида, гордост и богатство, дължащи се на дадените от алпите на хората тайни на желязото, за нежеланието на чедата му да разнесат и раздадат даденото им знание по света. За гнева на Тангра към ариите и страшния час, в който свещеният им солен водопад увеличил силата си хиляди пъти и за един ден и една нощ водите му вдигнали соленото езеро, залели домовете, угасили донеслите славата пещи, които пък отровили вовеки водите в новото море с мирис на ад.
Пя за ужаса и бягството на бездомните, за благородството на Константин, сина на Елена, и коварството на Саргон, асирийското копеле. За годините на бродене и търсене на смисъла. За възродената надежда тук, в тази крепост до водопада. Накрая стана и счупи инструмента си. Свали диадемата и я сложи на главата на най-големия си син. Премина през множеството и излезе през новата порта. Сам. Тя тръгна след него. Вървяха продължително, два часа до водопада. Там той взе една факла от стража, пазещ пещите, възкачи се върху една стифа дърва, приговени за първото нагряване на рудата, полегна, покри се с наметката и отпусна факела до себе си. Та гледаше как пламъците лижат наметката му, на убиеца на баща й, на грабителя на дома й, на бащата на децата й, на строителя на новия град, на царя, съпруга, любимия... Подскочи върху стифата и пламъците поеха побелялото злато на косата й....