автор: oberonus

О, Дева роза…
(Из строкы Пушкина)

Тя видя, че и той пиеше кафе и й стана хубаво. Усети как сърцето й се развълнува.
Стана й приятно да седи в това кафене, където всичко беше толкова тихо и красиво. В миг се изправи, взе кафето си и се премести на неговата маса като приветливо му се усмихна. Той вдигна глава и я погледна. Тя не се смути от погледа му и като продължаваше да се усмихва отпи глътка кафе. Чудно момиче! Устните й бяха красиви и меки като вишнев цвят, а нежното й лице беше красиво като роза. Дълга черна коса се спускаше грациозно като мека коприна по нейната висока и стройна фигура, здраво стегната от черна и лъскава като сатен кожа. Тясната дреха приличаше на разтопена смола, гъсто полепнала по нейното горещо и прекрасно тяло, в което бликащият живот сякаш се разливаше като буйно разцъфтяло цвете. Момъкът не посмя да погледне младата красавица в очите и срамежливо сведе погледа си на нейната прекрасна и нежна ръка, която лениво се беше отпуснала върху черното стъкло като пряспа сняг. Така девойка, небрежно загърнала голото си тяло с възможно най-меката прозирна тъкан на земята, неусетно се оставя в обятията на Морфей, който тихо, като вятър, я освобождава от отговорността да пази своята нежна кожа от разюзданите погледи на мъжете. Каква красива ръка! Мога да я наблюдавам с години и никога няма да се наситя да я гледам – помисли си той. В този момент му се искаше само едно-единствено нещо – светът да изстине, изведнъж да го скове дълбока зима и всичко да замръзне в позата, в която го завари ледът. Така би могъл вечно да съзерцава нейната прелестна ръка. Тя повдигна малката порцеланова чашка и най-грациозно я поднесе към устните си, цялата тръпнеща да разлее горящата кафява течност из всички краища на своето топло тяло.
– Хубаво кафе! – каза просто тя като го гледаше приветливо. Как й се радваше! Какво мило момиче! – Вие обичате ли кафе? – продължи да нарушава строгото мълчание, което момъкът съблюдаваше сякаш бе дал свещен обед. – Аз много обичам – осведоми го тя и пак му се усмихна.
– И аз много обичам! – най-после произнесе той подобно на монах, обичащ да дразни със строгата си нравственост дълголетните и изморени старци, които тайно се изкушаваха да похапнат рибка, с глътка винце или с минутка сън, но който изпратен по работа в града, среща чудно хубава девойка, която нехаеща за своята прелест се е облякла съвсем простичко, като всички, с тесни дънки и къса бяла блузка, плътно прилепнала по нейното изящно и сладко като вишна тяло, много бързо се влюбва до уши и забравя всички свои обети, с които повече никога няма да посмее, посрамен, да дразни старците.
– Че кого толкова много обичате? – лукаво полюбопитства момичето.
– Вас. – И в миг му стана много хубаво да си говори с нея.
“Мене!” – зачуди се момичето. “О, какъв прекрасен момък, досущ като възлюбения на Оксана ковач Вакула, за когото четох вчера в една повест! Прекрасна историйка! Колко ли е бил влюбен авторът, който я е написал и колко ли красива е била неговата любима! Без съмнение е приличала на мене. Това сякаш е същият този красив момък. Жалко обаче, че сега ще трябва да го убия! Прощавай, прощавай, мой мили ковачо! – помисли си девицата и като синя пеперуда, претворена от четката на вдъхновен художник-живописец в прекрасно женско тяло, леко стъпи на масата и със светкавично движение, в което, безумно уверена в себе си, съвсем непредпазливо вложи всичките си сили, замахна с острия си меч, който прецизно щеше да разсече момъка на две равни половини. Неволно, подчинен на придобития от дългите години бродене по света, който само в легендите и приказките е наричан бял, безжалостен инстинкт да превръща всяка грешка на противника си в смъртен грях, сякаш към живота му посягаше не някоя невиждана хубавица, а убиец, момъкът много хладнокръвно и методично, направи стъпка встрани като същевременно нанесе смъртоносен удар със своя зажаднял да проникне в мекотата на кипящото стройно тяло на девицата стоманен меч. Ужас се изписа по лицето му при мисълта какво беше сторил толкова несъзнателно, но той бързо се измени от израз на радостно удивление, когато видя как като по чудо, осъзнало смъртоносната си грешка, момичето събра колкото можеше последните си сили, отскочи нагоре и като се стараеше максимално да изпъне изведнъж натежалото й тяло отново се извиси над главата му, решително насочила острия си меч към него. Ужасен, той видя в блясъка на нейните безумно прекрасни очи горящите очи на весталка, изпълнена с презрение и непреодолима жажда за мъст към насилника, проникнал в пазения от нея храм, оскърбена не толкова от непоправимото дело, което е сторил, а от подлата мисъл след него да я остави жива, вярна на своя нов и единствен бог, с една-единствена молитва – за смърт. Яростният поглед на момичето заплашваше момъка, че само ако посмее да не се защити от тежкия й удар, който смяташе да му стовари и се съжали и на свой ред не отговори с второ майсторско и смъртоносно движение, ще го убие, а после ще накълца тялото му на малки парченца, ще ги сготви и с ярост и яд и със сълзи ще се насили да ги сдъвче. Той наистина се съжали над нея и реши да я избави от тази мъка. Лесно беше да изпълни молбата й. Трябваше само да премести крака си назад и като пренесе тежестта върху него рязко да се извие и с мощен удар да разреже нейното нежно като топло легло смъртно тяло. Противно на волята си, но верен на своя боен инстинкт, момъкът замахна с меча си, за да стане свидетел на най-изящното движение, което е правило някога човешкото тяло. Дори и в опера на Чайковски, изпълнявана от балерината с най-нежната кожа на света, облечена в най-нежната рокля на земята, той не беше виждал толкова красота. Малко преди да достигне мястото, в което момъкът вече не се намираше тя спря ръката си, закова острия си меч в изпълнения с кафе въздух и като стъпи здраво с левия си крак на земята силно изви изящното си тяло назад, така че студената стомана премина на по-малко от милиметър от развълнуваните й прелестни устни, които толкова много обичаха да миришат на прах от кафе. Разбрал, че пред него стои истински майстор на меча момъкът напрегна всичките си сили, за да се отдръпне колкото се може по-далеч, тъй като знаеше, че при два такива фатални пропуска можеше да очаква само едно-единствено нещо – да бъде посечен. Силно притиснал очи той въздъхна облекчено, когато усети зад себе си вместо врязващата се стомана значително по-приветливата прегръдка на стената в другия край на стаята. Като дете се зарадва, че му бе дарен още един миг живот, може би още едно вдишване на мекия въздух, който може би бе докосвал кожата на момичето. Хубавицата стоеше в средата на стаята здраво хванала меча с двете си ръце и го гледаше с безкрайна топлина. Очите й сияеха от щастие. Колко много радост имаше в тях, че го виждат, че той съществува и те го обичат. Сякаш казваха да, това е ковачът Вакула, а аз го обичам. Колко хубави бяха очите й! Как не посмя да ги погледне преди секунда, когато стояха заедно на масата и пиеха кафе. Колко обич и красота имаше в тези прекрасни очи. Стори му се, че това не беше обикновено момиче, облечено в бяла рокля, а чудна фея, къпеща се под лъчите на слънцето, които я обливаха с наслада. Стори му се, че в меките й коси се раждаха и падаха звезди, а рой пеперуди се надпреварваха да я целуват по вкусните й като пчелен мед устни. Тя му се усмихна.
– Аз целунах меча Ви! – промълви тя.
Поразен от видението, без да разбере добре какво му каза красивото момиче момъкът погледна меча си. И наистина върху бялата стомана сияеше горещият отпечатък на нейните прекрасни устни. Но изведнъж като рисунка с водни бои върху стъкло, направена от дете, което още не познава свойствата на материалите, целувката й бавно започна да се стича като топяща роза. Момичето се усмихна и се свлече на земята. Той изтръпна …и като обезумял, по-бързо от светкавица, момъкът се хвърли към своята умираща красавица. Но колко дълго му се строи разстоянието, което измина до нея. Сякаш едва се добра до тялото й, сякаш някъде се забави, сякаш се съжали над просякиня, спря се и й даде всичките си пари, които намери у себе си, сякаш се спря да попита за пътя, близо ли е мястото, до което се беше запътил, разтревожи се да не би да е объркал пътя. Стори му се, че имаше буря, че имаше виелица, че звучеше страшна фуга, Бах, но знаеше, знаеше, че каквото и да му се случи, ще стигне. Стори му се, че достигна до някаква стара църква и влезе вътре. Видя иконата на Божията майка с Младенеца и дълго се моли пред нея. … Я…, Матер Божия, ныне с молитвою Пред твоим образом, ярким сиянием… После видя иконата на Спасителя с трънния венец... Иисусе Христе, Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем, с Твоето име се наричаме, помилуй мя, Боже, по велицей милости твоя. Като посечен падна ничком пред нея и заплака като дете. Стори му се, че стоя така цяла нощ без дума да продума и само плачеше. И ето, най-после се добра до нея. Чувстваше как сърцето й биеше като полудяло и се мъчеше да изтласка час по-скоро на въздух нежната кръв на момичето, която бликаше и я заливаше подобно прилив на развълнувано море. Той я прихвана през кръста, повдигна я и много нежно я целуна. С последните си останали сили девицата напрегна тялото си и отвори очи. Цялата трепереше. От направеното усилие кръвта й бликна още по-силно. Здравата стомана беше разрязала дълбоко нейната мека и ослепителнобяла плът. Тя отново се отпусна, за миг изгуби съзнание, но бързо пак се съвзе. Тялото й се тресеше ужасено и изплашено пред настъпващата смърт. С последни усилия на волята си тя презря неговата непристойна слабост. Твърдо беше решила още малко да го погледа и да му остави нещо от себе си. Не можеше да се усмихне, колкото много да й се искаше. Изражението й издаваше само неудържимата борба на съзнанието със слабото тяло, което вече не й вярваше и бързаше да се предаде на смъртта.
Исках… - въздухът не й стигаше. При всеки звук тя силно напрягаше гърдите си, които против волята й се пълнеха само с въглерод. Все повече отслабваше и губеше кръвта си. Изведнъж се уплаши, че може би няма да успее да каже всичко, което й се искаше. Момъкът се опита да я успокои. Оправи косицата по челото й и потърси ръката й. Тя го хвана и наистина се успокои. Вече дори не мислеше за тялото си, за кръвта си, за борбата си и каза:
– …исках да умра…, да умра като… да умра като момиче, … защото, за… те … о – тя изстена силно. При всеки нов опит да произнесе звук гърлото й се пълнеше с кръв. Беше се стопила като свещ. Яд проникна в нейните черни красиви очи, когато осъзна, че няма да може да каже може би най-скъпоценната за нея дума. Още малко и сърцето й щеше да се пръсне. Едва издържаше да гледа как желязната воля на момичето, презряла всяка болка и страх, се мъчеше да насили тялото си да изпълни последната, и може би най-важна, заповед на своята нежна господарка. Тя вече не заповядваше, властната господарка се беше превърнала в най-смирена рабиня, паднала в краката на своя доскорошен слуга и с прекрасните си къдрици бършеше прахта от обувките му. Толкова силно беше нейното желания да каже на момъка, че го обича. Най-накрая тя отпусна глава и затвори очи. Малка сълзица блестеше в тях.

***

Старите майстори обичат да предават тайната на своето изкуство на младите си ученици единствено като се стараят да не допуснат младият и разливащ се навсякъде талант да се заблуди. Те не разкриват пред тях някакви укрити от света особени умения, а само непрекъснато и досадно обуздават страстта на самородното дарование да се разпръсне, като му придават строга форма, в която в пълна сила да се изяви божествената светлина, укрита в него. И тъй, стараейки се да бъда прилежен ученик аз може би трябва да прекъсна моя етюд дотук, за да не би поддавайки се на обзелото ме изкушение да го продължа, не само го разваля, но и аз самият да пропадна, проявявайки се като непослушен ученик. Но ето какво измислих. Предлагам на уважаемите си читатели да възприемат етюда ми за завършен, а това, което ще напиша сега, нека не бъде като край, а като нов етюд, в който бих желал още малко да продължа щастливите мигове, които изпитвах, когато се трудех над работата си.
Той разкопча дрехата й. Кръвта се беше разляла по цялото й тяло, но едва докосваше гърдите й. Какво направи, какво направи със себе си, прекрасна девойко? Защо остави да се счупи твоето нежно като порцелан тяло? Защо разля скъпоценната си кръв по студената земя? – Той машинално скъса парче от бялата си риза и започна безсъзнателно да избърсва кръвта по нея. Красива смърт намери ти, досущ като онова момиче от китайската легенда, за която често съм слушал да се говори. Там едно момиче също като тебе красиво се беше влюбило в прекрасен момък. И той я обичал безумно, също както аз тебе. Тогава това дивно момиче повярвало от цялото си сърце в легендата, която се носела по техния край, че ако някой се изкачи на високия връх на планината Шан и си пожелае нещо и ако много силно повярва в него и скочи от високия й връх, желанието му се сбъдвало, а човекът не умирал, а оставал на небето. Така един баща много обичал сина си, който лежал на смъртно легло. След като опитал без успех всичко, за да го излекува, бащата се решил. В легендата даже се разправя как животните го гледали кротко, когато се изкачвал в планината. Синът оздравял, а бащата отишъл на небето. Влюбено, красивото момиче повярвало на легендата, изкачило се на планината, затворило очи и си пожелало никога да не се разделят със своя възлюбен. Но какво говоря аз, глупости? Та това е поезия, а ти лежиш пред мене мъртва и студена! Господи! Преди седем секунди, преди да седнеш на моята маса и преди да те обикна повече от всичко на света не бях щастлив, но сега, сега съм двойно по-нещастен. Толкова много любов видях в седем секунди, а сега ме очаква цял живот страдание.
Боже! Прости ми, Господи! Аз искам да Те обичам. Аз вярвам, вярвам в Тебе, но сърцето ми беше студено. Аз си мислех, че ние хората сме създадени от Теб да бъдем много щастливи. И Ти искаш ние да сме щастливи. Аз вярвам, вярвам, Боже мой, вярвам в това! И вярвам, че само, ако сме щастливи ние ще сме Ти угодни! Но, трудно ми е, много ми е трудно да поискам щастието, което искаш да ми дадеш. Страх ме е, Боже! Страх ме е, че няма да издържа, че няма да те обикна в това страдание. Исках и аз като всички да си имам невеста, която да обичам и която да ме обича, исках, Господи, но Ти знаеше, че дълбоко в себе си аз исках да обичам Тебе. Но, Боже, наистина ли нямаше някакъв начин да Те обикна, ако заживея така, както си живеят хората по земята. Смешки говоря, нали? Та нали, ако имаше начин да се обича истински на земята всички Шекспирови герои щяха да са живи и много други, подобни на тях нямаше да живеят в Сибир, а Ти, Господи, щеше да си тук сред нас. Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. И колко хубаво е това! Колко хубаво е, че намираш начин винаги да ми напомняш, че аз обичам Тебе. Ти знаеш, че аз мога и съм длъжен да те обичам и да Те последвам в минутите на най-голямото отчаяние, в минутата, когато осъзнавам колко голямо е моето беззаконие и колко тихо е всичко около мен, в моя дом, в който няма никой. Тогава Ти идваш и пак ме питаш: Обичаш ли Ме?
И изведнъж цялата стая се изпълни с дъх на цветя. Без да съзнава, момъкът вместо да изчисти кръвта от тялото на девицата беше започнал да рисува върху нежната повърхност на изящната й кожа рози. Не можеше да повярва. Стисна очи, но бързо ги отвори отново. Розите бяха истински. Той взе една. В нея сияеше малко синя капка, в която блестеше любовта на момичето като прекрасен скъпоценен камък.

Владимир Воронски