автор: mentolka

Той е красив. Много красив. Леко прегърбен, но висок и снажен. Понякога тя си мисли, че грижите прекалено много му тежат. Че ще остареят заедно, а той съвсем ще се свие. Страхува се. В дъргите нощи ужасно се страхува, че той ще изчезне.
Буди се в 2 часа и просто стои и го наблюдава. Понякога слага леко мокрия си показалец пред ноздрите му, за да провери дали диша.
Той спи толкова дълбоко и диша толкова леко. Пропуска вдишвания, после и издишвания. Някак насечено е. Насечено като самия него. Толкова диаметрален. Толкова своенравен. Тя затова го обича.
Понякога се чувства като обливана ту с ледена, ту с вряла вода.
Вчера й каза, че я обича. Днес не й говори. И тя пак се страхува. Знае, че утре ще е друго. Че ще пуснат хвърчило в парка, че ще се смеят. А после ... после ще се приберат и той ще мълчи. И така цяла нощ. Ще се събуди, ще я погледне, няма да я докосне. Няма да й остави бележка на възглавницата, роза на завивката. Просто ще се избръсне и ще излезе.
Понякога тя проверява ризите му. Но не за петна, а за аромат, за следа от червило. Той я обвинява, че не му вярва, а тя не може да му обясни. Не, че не му вярва. Страх я е от това, че знае, че не може да го спре. Ако той се влюби, ако той поиска друга. Тя не може, не трябва. Толкова много хора е изгубила заради желанието си да ги притежава. Толкова пъти е съжалявала. А ето, че това е един омагьосан кръг. Сега пак губи. Или така й се струва ...
Той е свободен ... да си отиде, да се върне, да иска, да не я желае ... свободен да смачка нея и живота й с една дума, едно решение. А тя го обича, толкова го обича. Въпреки че ... Въпреки че понякога си мисли, че е циклофреник, шизофреник, идиот, гадно копеле, коравосърдечен егоист. Дали ще се сети за рождения й ден?
Вчера му звъня на мобилния. Каза „Здравей”, а той дори не й отговори. Последва неловко мълчание. После тя пак заговори ... за вечерята, кога ще си дойде, колко й липсва ... и ... и нищо. Той мълчеше ... Чуваше само спокойното му дишане в слушалката. Каза му „Обичам те”, а той дори не трепна. Последното, а може би първото, което тя чу беше сигнала заето в слушалката.
Тя е дребна. С тъмна коса и тъмни очи. Косата й е толкова дълга, колкото да успее да я събере и да я хване на опашка. Той така я харесва. Прибрана, спретната, почти стерилна. Не особено секси, никак предизвикателна. Понякога си я представя като монахиня. С дълга черна рокля, с дълги черни ръкави, с висока черна яка, с покрита коса. И най-често с фередже.
В такива моменти си мисли, че му има нещо. Та той обича тази жена. Кожата й го кара да трепти. Монахиня с фередже ... Може би тя е права да си мисли, че той е шизо или циклофреник. Може би трябва да й покаже, че я обича ... ох, колко много я обича. Но това го изморява. Толкова го изморява. И само Господ му е свидетел как опитва. С всички сили опитва да изкара от себе си това, което би я зарадвало ... онова чувство.
Дали да не й каже, че е уморен от нея, че му е писнала. Ще й каже ... не, няма да й каже, ще й каже, не, няма ... ще ... не. Истината е, че не му е омръзнала тя, омръзнал му е Благовест. Да, Благовест, този същия, който вижда всяка сутрин в огледалото. Този, който отваря всяка сутрин гардероба му. Спи до Мария, неговата Мария. Понякога толкова ревнува, че иска да го убие. Измисля планове, чертае в ума си хиляди сценарии. Ако можеше би хвърлил една бяла ръкавица в лицето му ... би го промушил на дуел.
Вчера тя му се обади ... той не можа да проговори. Вървеше по улицата. Спря пред една витрина и видя как Благовест говори по телефона. Сигурно с Мария. Чу я как му каза, че го обича ...
Хвърли телефона в лицето му ...