автор: mentolka

Тихо е. Вали ли? Виждам само отблясъците на уличните лампи в локвите. Кално е. Може би е октомври. Може и да е спряло. Времето. Тихо се стеле една нежна песен. Фадо.
Тъжна като времето, което прекарвам сама. Сама от години, от векове.
Има сенки около мен, сенки и бледи подобия на нещо. Минават през живота ми, през дългите дни и още по-дългите нощи. Докосват ме.
Поне студ изпитвах тогава, а сега е нищо. Празно и безчувствено. Всичко по мен е изтръпнало – ризата, панталона. Дори любимите ми червени обувки вече са безчувствени. Изтритите им подметки като изтритата ми душа, като ожуленото ми самочувствие, като носовете им, като ...
Поглеждам към сцената, поредното представление, поредните кукли на конци. Големи, малки. Всяка има цел, посока. А моята посока? Вече не е напред и назад, наляво и надясно. Само навътре. Все повече в себе си, все повече в стомаха, памука, донапрена.
Какво се случи, кой пусна завесата на моя спектакъл. Кой сложи край на моята роля, на моята игра. Аз не обичам да играя, принудена съм обикновено. Обикновено, момиче, жена, душа.
Имаше една кукла в моя театър, на моята сцена. Боготворена, неотразима, единствена. С най-дългите и най-красиви конци. Ушита от най-прекрасните платове. Сива. Нейното сиво ме караше да виждам цветовете на всичко останало, цветовете на очите й. Сиви.
Един ден кукловодът оплете конците ни. Обърка всичко. Събра ни неусетно в едно цяло. Бори се, опитва се да ни раздели, но не. Ние се бяхме вкопчили – аз в нейната цветна сивост, тя в моята ... душа.
Окачиха ни на един гвоздей на стената, да висим заедно. Оставиха ни на тази неочаквана близост, на тази неочаквана жизненост. Дърпаш конецът на моята ръка и тя докосва. И усещане, топлина. Висяхме там, близо до печката, точно над искрите и езиците на огъня.
Не знам колко време е минало, но макар и отпусната в своята бездвижност-безгрижност бях по-жива от всякога. Един шарен Арлекин. Нямаше ръка която да ни движи, но там, облъхвани от топлите вълни на огъна ние понякога танцувахме. Топлината ни повдигаше и отпускаше в такт с мелодията на фадото.
Не говорехме, нямаше какво да си кажем. Толкова различни и същевременно еднакви. Нямаше и нужда.
Докато ...
Толкова съм безчувствена сега, толкова една, толкова шарена.
Един ден, той просто дойде, може би беше неизбежен, може би беше случаен. Като всеки предишен. Дойде. Взе един нож и ни освободи. От прегръдката, от щастието. Преряза моите конци, за да танцува тя. Преряза моето гърло, за да освободи нейната песен.
Сега печката бумти все така силно, тя танцува, виждам силуета й. А аз съм безкрайно щастлива, безкрайно шарена и все по-сива. Лежа в сандъка с подпалки и чакам някой да ме прегърне. Огъня.