автор: Tiranozavar

Сцена „Таванът”
Глава „Втората половина на третата глава”
Завеса
Аплодисменти. По-тихи.
Прожектор
Дубъл 7
Когато тя бърза. Бърза. Бърза. Бърза. Винаги има препятствия. Силен вятър, който е съборил стълб. Катастрофа с много жертви. Блокирани улици заради посещението на някой големец. Буш, Клинтън, Хилари, Саркози, Путин, Сеголен и други. Как им бяха имената? Траурно шествие. Стачка. Мирише на канализация. По улиците мръсна вода. Каналите преливат. Отгоре се сипе студен, ситен дъжд. Клоните на дърветата оголени. Сбръчкани. Напрегнати.

Когато той е болен. Болен. Болен. Болен. Това винаги е загуба. За него, за нея, за света. За проекта „3,14 по Менделеев”. Защото не може. Не може. Не може. Не може. Да мисли. Да е активен. Да звъни на приятели. Да ги пита. „По кой проект работиш, брато?!”... „Верно ли?!”... „Гениално, копеле, гениално”... И после да гризе. Нокти. Своите. До кръв. Кръв, която капе от пръстите му. От месото. Розово, ожулено. Крехко.

Анатоли лежи, завит през глава с вълнено одеало. До него, върху леглото са разхвърлени малки и големи кутии.
- Ммммммммммммммм – чува се под одеалото.
- Омммммммммммммммммммммммммммммммммммм – продължава с променен глас.
- Харе Рама, Харе Рама, Рама, Рама, Харе, Харееееееееее – тананика и гласът му се повишава все повече и повече, хвърля одеалото в краката си и продължава, все още излегнат, с поглед забит в тавана – Хара Рама, Харе Рама, Рама, Рама, Харе, Харе... Харе Кришна, Харе Кришна, Кришна Кришна, Харе Харе....
Спира внезапно и рови сред кутиите. Намира термометър и го слага в устата си.
- Мммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммм – пляска с ръце, удря по рамката на леглото, подскача. Вади термометъра, проверява живачния стълб.
- Къде се е замотала тази жена? Къде, по дяволите, ходи, когато аз съм сам тук и болен. Имам 39 градуса по Целзии. Ще изгоря! Сърцето ми прескача. Кожата ми суха като пергамент, кашлицата извира чак от пъпа, болят ме мускулите, а нея никаква я няма! Писна ми този живот, Господи... Опс, писна ми този живот, Кришна. Писна ми, дебелако Буда. Писна ми, социопате Христос. Писна ми, дами и господа. Писна ми на...
Обръща се на другата страна и скимти. Зад вратата се чува шум. Магдалена влиза натоварена с торби, с шапка и чадър.
- Миличък, навън е ад. Еднаааа буря, ще ме отнесе! Не мога да си отворя чадъра, долу пред кооперацията текат реки. Утре трябва да излизаме с лодка – оставя торбите на земята и разтваря чадъра.
- Анатоли, какво ти е, моето момче? – приближава се до него и сяда на леглото.
- Магдалено – гласът му стърже – ох, имам температура...
- Чакай мама да те види – слага ръка на челото му.
Мълчание.
- Цялото легло е във вода – той, отчаяно.
- Това е от хапчетата, миличък, изпотяваш се, отделяш соли, хаш две о, обезводняваш се. Ох, миличък, мама ще го оправи сега, мама ще му помогне.
- Магдалено, цялото легло е във вода, защото си седнала с мокрия си шлифер!
- Ох – изплашено се изправя и се съблича – Ставай да сменяме чаршафите.
Мъжът бавно се изправя. Крачи в стаята. Магдалена рови в гарбероб, суети се.
- Знаеш лиииии какъъъв ужас е навън. И аз ще настина от този вятър. Валиии като из ведро. И хората едни сиви, сиви като мишки. Вървя по улицата и ми мирише на мишки. И им избягвам погледите. И ме е страх очите им да не са изпъкнали и червени. И ако ми проговорят дали няма да изцвърчат. Цели пълчища сиви мишки, Анатолиииии, и ааааз тичам насам, защооооото ти си ми единственииият на света. И... се връщам и искам даааааааааа....
- Адски ме дразниш като удъъъъъължаваш така, наистина.
- Миличък, това е от температурата, просто всичко те дразни. И светлината сигурно, и шумовете нааавъъън, и всичко днес ти е болезнено.
- Как мина?
- Кое как минаа, миличък?
- Изложбата как мина, Магдалено, нали беше на изложба?!
- Ще ти разкажа. Ела сега да си легнеш. Пи ли хапчета? Жаден ли си? Ох – безпомощно – какво да ти сготвя? Да изтичам да ти купя плодове, миличък? Трябват ти витамини и минерали!
- Или не си била?!
- Какво не съм била?
- На изложба, Магдалено, нали това питах!
- Анатолии, ще ти кажа за изложбата, ох тук въздухът не достига, да отворя ли за малко прозореца, да влезе свеж въздух? Само мъничко да обърне застоялото, че мирише на болест?
- Магдалено, с кого, по дяволите, си била?
- Не съм!
- Лъжеш ме!
- Не те лъжа, кълна ти се!
- Я, ела тука при мене.
Тя се приближава бавно и предпазливо. Сенките им се издължават, докато се слеят. Мълчание.
- Магдалено, кожата ти мирише на някой друг...
- Анатоли, въобразяваш си.
Сенките се отделят една от друга и застиват в двата края на стаята.
- Има ли друг?
- Друг какво, миличък? – мазно.
- Друг мъж, Магдалено... Името страшно ти отива, така да знаеш. Име на курва.
- Магдалена е светица, Анатоли, в случай, че в тъпите ти академии не са ви учили на това. Света Мария Магдалена. Помазала Спасителя с миро.
- И му прааааснала една...
- Анатоли!
- Даааааааааааааааааааааааааааа?
- Не мислиш ли, че ме обиждаш?
- Теб? Нали говорихме за Светааа Магдалена?
- За теб няма нищо свято. Нищо не е важно за теб. Нито аз, която се грижа за теб, изслушвам те, обичам те...
- Ох, колко си мелодраматична.
- Ах, колко си гениален, колко си нестандартен, колко си ултра, колко си велик! Нищо си ти, Анатоли, гнида! Всичките ти проекти са измъчени пост... Как беше тази дума, че изключих?
- Посттравматични ли?
- Не се подигравай!
- Постиндустриални?
- Анатолии, погледни се! Живеем на този таван, твоите проекти са проекти – еднодневки, важат само за теб и твоите приятели.... Но, какви приятели, всъщност?! Ти нямаш приятели! Вкопчен във високото си изкуство, всичко превръщаш в инсталация, в картина, в разказ, в стих. Всичко, което чуеш! Един ден, когато съвсем се изчерпаш ще направиш изложба със собствените си екскременти, инсталация със съдържанието на собствения ти търбух. Погледни се! Трябва да те снимам гол, с температура, с остър гноен отит на средното ухо, ангина, обриви.
- Магдалено!
- И с мръсотията, която произвежда тялото ти. Една инсталация. Анатоли и неговите хапчета. Анатоли с нервен стомах, Анатолии на стероиди, Анатоли на антидепресанти, Анатоли на две бири, Анатоли с 2,6 промила алкохол в кръвта, Анатоли с ниско кръвно, Анатоли и неговите аспирини, аналгини, нош па, осцилококсилум, Анатоли на гинко билоба! Анатоли с кариес, парадонтоза, увеличен далак, песечънки в бъбреците, гъбички! Какви ти гъбички! Гъби като атомната бомба над Хирошима и Нагазаки. Анатоли и неговите любовници. Анатоли срамна зараза на два крака, с празен поглед и треперещи ръце!
- Маааааааааааааааааааааааааааааааааааааагдалено!
- Кажи – рязко.
- Взе ли касетофончето от Киро?
- Анатоли с поредната арт инсталация, за която някой друг му е длъжен. Да му носи касетофон, фотоапарат, камера, боите, статива, глината. Как не те е срам?!
- Магдалено!
- Какво, Анатоли? Да ти падна на колене? Да те хваля? Да ти нарисувам нимба? Да пратя писмо на папата да те канонизира? Свети Анатоли, покровител на изкуствата, воин и защитник на правата вяра за собствения му кеф. Пардон, кур.
- Магдалено – влачи крака към леглото и се изляга – Ако вместо да врещиш, беше седнала да ги напишеш тези неща, можехме да изкараме някой лев с тях. Ако се беше обадила на Киро за касетофона, сега щяхме да имаме и аудио за изложбата. В края на експонатите, снимка на това легло, аз и ти, голи, под одеалото, а над нас се носи собственият ти глас. В истерични нотки. А накрая две рисунки. Портрета. Ти и аз. Като светци. Посипани с пепел.
- Искаш ли да ти сложа компрес с оцет?
- Всичко ме боли...
- Ще изляза да ти купя нещо за ядене. Китайско ли ти се яде или пица?
- Поне да можеше да готвиш!
- Значи да не излизам?
- И ще умрем от глад...
- Ще умреш от глад. Нямам намерение да се правя на майка Тереза, нали ти е ясно?
- Магдалено, температурата ми ще избие живачния стълб.
- Време ти е малко да се измъчиш и ти...
- Садитска.
- Лигльо.
- Последно ще излизаш ли да ядене или да гния тука... вероятно...
- Вероятно какво?
- Вероятно ще умра, какво?
- Вероятно всички ще умрем.
- Ох... зле ми е.
- Ти като чуеш за смърт и ставаш относително нормален.
- Няма относително нормални, Магдалено. Първо правило на...
- Снобът у теб не умира обаче. Ти – да, но снобът у теб вечно ще живее.
- Магдалено, госпожа бездарна критикарко, госпожа будната ми съвест, госпожа партньорке, госпожа любовнице, госпожа предменструален синдром, госпожа всички са й длъжни, госпожа, която иска от мен да съм поне Салвадор Дали или в най-лошия случай Хенри Милър, ще вечеряме ли тая вечер или да.....?
- Ох... излизам. Ако не се върна... Няма смисъл.
- Кое няма смисъл?
- Да ти обяснявам.
- Какво да ми обясняваш, ма?
- Каквото и да е. След малко се връщам. Ще взема пиле в сладко-кисел сос.
- На мен ми вземи свинско.
- Тежко месо, нали си болен.
- Магдааааалено!
- Добре, де, добре. Щом господин бъдещ Салвадор Дали или в най-лошия случай Хенри Милър иска свинско Пепеляшка трябва да му го осигури.
- Престани!
- Надявай се.
Магдалена се облича и излиза от стаята.
Мъжът се завива през глава и отдолу се чува „Харе Кришна, Харе Кришна, Харе Рааааамааа, Рааамааа Раааммааа”.

Следва продължение...