Тя седеше на люлката, както беше казала. Детска площадка. Десет сутринта. Нямаше почти никого.
Удобно време за среща.
Усмихваше му се.
Бретонът беше закрил очите й. Косата й беше тъмноруса или кестенява. Нещо неопределено. Блестеше леко на слънцето. Устните и бяха почти безцветни. Лицето й – по-скоро кръгло.
Беше с избеляла синя тениска и долнище на анцуг. Не носеше сутиен. Беше обула срязани на чехли стари сандали. Ноктите на краката и не бяха лакирани.
- Здравей!
Той се чувстваше ужасно глупаво. В тази жега, с този костюм. С тази вратовръзка. “Като сгоден циганин!” – изплува в ума му.
- Нямаше нужда от тези цветя – каза тя, и стана от люлката – За мен са нали?
- Да.
Той най-после проговори. Дали гласът му прозвуча добре? Май беше малко попресъхнал от жегата. Дали ще го вземе за глупак? Сигурно вече го е взела.
Тя взе цветята и елегантно се измъкна от ръкостискане ли, прегръдка ли, .... каквото там падне. Поведе го към входа на блока.
.......
Влязоха в тесния асансьор. Тя залепна за стената, той застана до нея.
Тя държеше букета с две ръце на гърдите си и го миришеше.
- Хубави са! – каза тя
Той само се усмихна.
Слязоха на етажа. Седми етаж – запомни той. Тя вървеше пред него.
Нормално тяло – нито особено дебела, нито много кльощава. Съвсем нормално! Доколкото можеше да се види през размъкнатия анцуг.
Влязоха в апартамента.
- Закусвал ли си?
Гласът й...
За бога! Пишеха си от една година. Никога не я беше виждал, никога не беше чувал гласа й. Само писмата, или разговорите по чата. Тя така предпочиташе. Не поиска и да го види как изглежда. Не искаше скайп. Само си пишеха.
На него му бе приятно да си пишат. Поне това. Всеки ден. Може и по няколко реплики, но... Думите й го омагьосваха. Особено, когато четеше писмата й. Той й отговаряше някак естествено. Дори и да се заричаше, че днешният отговор ще го забави, пак сядаше да пише веднага щом прочетеше писмото й. Целият се изпълваше с нетърпение да й отговори. Знаеше почти всичко за нея. Знаеше най-съкровените й тайни. Беше и се изповядвал всеки божи ден. Кога на ум, кога в писмен вид... Но не знаеше как изглежда. Тя предпочиташе така. Не искаше и да се чуват по телефона...
Гласът и беше тих и приятен.
- Седни
Настани го в кухнята. Балконската врата бе отворена. Задният двор бе още в сянка и от там нахлуваше свеж въздух.
Пред него стоеше чиния пълна с пържени филии. Имаше и бурканче със сладко.
- Искаш ли чай?
- Да.
Тя се зае да приготвя чай.
Следеше всяко нейно движение. Няма особена грация. Не е флегматична. Кутрето на ръката и стърчи в страни, когато отпусне китка.
Косата й е гъста. Тениската й се е прищипала в кръста, защото преди малко се наведе да вземе една кутия от шкафа.
Чаят беше готов.
Сипа го в голяма чаша и му го поднесе със стара захарница. Седна на масата срещу него. Единият крак подгънат на стола – другият стъпил на пода. И той имаше този навик на сядане. Майка му хвърли един тон усилия да го отучи да сяда така.
Разбърка захарта в чая.
Тя го гледаше подпряла буза на едната си ръка.
- Искаш ли да излезем? Ще се преоблека. Ти яж, не се притеснявай...
Тя стана и тръгна към вратата.
В един миг сърцето му заби лудо. До пръсване. Главата му пламна, беше на ръба на припадъка. Трябваше да го направи сега, или моментът щеше да отлети безвъзвратно.
- Чакай!
- Моля? – тя се обърна
- Ела.
Тя седна до него. Той хвана ръката й. Топла ръка. Нито много гореща, нито студена. Топла.
Той я погледна в очите. Тя сведе глава.
- Обичам те! – каза той.
Тя се усмихна.