Сцена „Спалнята”
Глава „Две/трети от първата една/втора”
Завеса, аплодисменти
Прожектор
Дубъл трети
Тясна стая с едно широко легло. Върху леглото има две възглавници, одеало, натрупани книги, табла с две чаши. Мъждиво свети нощна лампа. Тя е полуизлегната, по тениска и бельо, с вълнени чорапи. Тананика:
- Ай кен ген ноу, сатисфекшън, ай кен гет ноу сатисфекшън.
Изправя се върху леглото и куфее.
- Ай кен гет ноу сатисфекшън.
Рязко сменя мелодията.
- Ай фииил гуууууууд, джа-джа – прави се, че свири на китара.
В стаята влиза той. Омърлушен, изморен. Спира на вратата и я гледа. Тя продължава да куфее. Той сваля сакото си, разхлабва възела на вратовръзката, навива ръкавите на ризата си и сяда на леглото. Тя отваря очи и сяда до него. Мълчание. Тя го гали по главата, той въздиша шумно. Вади кутия цигари от джоба на сакото и пали. Тя взима цигарата от ръката му и жадно дърпа.
- Изморен ли си, миличък?
- Чакай, че едва дишам…
- Ела при мама, момченцето ми – прегръща го.
- Чакай, днес беше много…
- Свършило е вече, ела при мама, ела на мама моето пухкаво момченце – сяда в скута му и се люлее.
- Мама се гушка в младенеца, така ли излиза – той я прегръща през талията – вместо Младенецът да се гушка в Девата, Девата налита на младенеца.
- Извратеняк – тя рязко се дръпва и става от леглото, отваря прозореца, пали си цигара.
- Религиозен инцест, бе майче. Небето е пълно с педофили, ексхибиционисти, онанисти и други …исти.
- Нямаш грам уважение, понякога, наистина – тя, примирено.
- Нали това искаше от мен, Дево?! Нетрадиционно, нестандартно, всички думи с „не” на света.
- Не говори.
- Няма пък.
- Анатоли, моля те…
- Магдалена, нямаш власт над мен, Магдалена лет юър Анатоли гоу.
- Грозно е, знаеш ли?!
- Кое да е грозно, Дево, блажената сред жените?
- Не говориш грам английски, звучиш като дъскорезница насред Шнитке.
- Шматка!
- Мухльо.
Той става и се приближава към нея. Прегръща я нежно през гърба. Тя притваря очи и се надига на пръсти.
- Как мина, моето момиче, кажи какво се случи? – нежно.
- Анатоли, ти си много по-напред от тях. Всякак си напред – с десен крак, с едни гърди, с криле, с нослето ти, с муцунката, със сладките мои малки устнички, с ушенцата си напред… - рязко сменя тона и се отскубва от прегръдката му – Те са тъпи, Анатоли, не мож си представи каква тъпня, колко са кухи и празни.
- Добре, де, слушам те, кажи ми как мина, къде беше четенето?
- Излизам аз оттук в пет, грабвам тролея, таралянкам се половин час, тая София е станала, ебати…
- Стига с това ебати, моля те.
- Добре, значи казвам ти такива задръствания… направо запек по тия булеварди, правим по пет крачки за 20 минути. Изгорях в тая жега, вътре мирише на пот и мръсни крака, казвам ти – направо ад.
- Разказваш като Швейк, по същество – той пали втора цигара.
- По съществооооо….. Отивам в театъра, вътре поетите и са се съъъъъбраааалиии. И сядам аз на последния ред, ама джигера ще ми излезе от жегата вече и те почват да четат.
- И?
- И едни неща от края на 80-те, разбираш ли. Все едно си в зрелия соц, то едни рими, то едни логики. Всичко им е свързано, ако има врата, зад нея дреме любовник, ако има трева, върху нея пада голия гръб на някоя жена.
- Оф – отегчено.
- Ако има, примерно, мост от него падат влюбените. И чакай да ти кажа, чакай да чуеш сега.
- Никъде няма да ходя, казвай.
- И жените четат стихове за обесени жени, а мъжете четат стихове за мъже, светваш ли къф декаденс.
- Това не е декаденс, ма.
- Добре, де, дърдоря нещо.
- Добре и кво?
- И кво, едната като луда гарга, рошава такава, с едни огромни очи, като езера ти казвам, ако се надвесиш над нея, ще се удавиш…
- Това е яко!
- Кое?
- За езерата, и очите.
- Ох, чакай да взема тетрадката – тя рови върху леглото, търси химикалка.
- Пиши…
- Пиша, ама ела тука да те усещам.
Той сяда на леглото и притваря очи.
- Пишеш ли?
- Не ми се прави на Волфганг.
- О, мой Салиери в пола, о скъъъъпа…
- Не се разсейвай.
- Добре, пиши, чакай малко… В този стих не трябва да има много думи.
- Стига глупости, казвай.
- Нали ти казах, ма.
- Това ли да напиша? За думите…
- Кой тука е твореца, Магдалено.
- Ти, Спасителю, ела да ти бръкна в панталоните, че да повярвам…
- В оголената ми рана да бръкнеш…
- Ще ти изпия душицата…
- Ще ти избия зъбките…
- Абе, тука няма ли нещо за пиене, изсъхна ми душицата.
- Виж в хладилника… Да го пиша ли това за думите.
- Много си куха, така да знаеш. Как беше. В това стихотворение не трябва да има много думи. И много паузи не трябва да има. Трябва да изрежем от това стихотворение въздуха, небето, тревата и езерата. Моретата да скрием между редовете. Да направим това стихотворение, както Бог е направил мъжа и жената. И дал им е змията.
- Чакай… Това не ми харесва.
- Кое, ма?
- За змията!
- Що?
- Защото има рима, Спасителю, ставаш като тях…
- И дал им е… Чакай да го измисля.
- Дал им е свобода?
- Басси клишето.
- Ти си клише.
- Голямо си дърво да знаеш.
- Не мога, изморен съм…
- Ела при мама да те гушне…
- Я, мама да си махне тия гащи…
Тъмнина. Завеса…
Следва продължение, да го еба…