автор: Rumen_ne

Зимният въздух...Зимният въздух
прокарва ръка през косите ми
с два счупени нокътя...
Зимният въздух обсипва със устни гърдите ми.
Зимният въздух...И зимният скреж...
Можеш ли да ме разбереш?

И не , че нямам вдъхновение за стихотворение.
И не ,че нямам настроение за усамотение.
А просто вече си пораснала
от погледи, погалвали главата ти,
от думи и ръце,
                        допирали краката ти.
...Сега е стих.
И ти си тишина.
В обятията ми на мъж,
когато си жена.
Когато си сама...
И от мен,
до мен и от любов.
Понякога мълча и гледам думите ти
да изпълват празнотата
                                       между мен и теб
и се въртя пред празничната ти витрина.
...Понякога си топлина
и бяла,
грехоносна нежност,недоизживяла
                                       гневните трептения
на пролетта в леглото ти...
на чаша,
на спонтанен екс
или на преобмислен секс.
...Сега ...е вече късно да си малка.
...Жалко
за пропуснатите залези със теб.
Чрез теб
усещането е,
че се завръщам пак при себе си,
там долу.
...Обичам да те гледам гола
и стъпалата ти да плуват по килима.
И сянката ти да докосва дланите,
                                                       когато се улавяш за вратата.
...Обичам да заспя между краката ти
със специфичен вкус на крехка свян.
На претопена свян.И все пак свян.
Не мога да покажа всичко,
протягайки към теб две длани.
Не мога да ти кажа всичко с две думи,
толкова недомърморвани или играни.
...Бяла повърхност на стая с легло...
Таван.
Малко музика.
И кукла с лилави коси сред огромната завивка.
...В почивка сме.
Само зимният въздух,
зимният въздух
прокарва ръка през косите ми.
Само зимният въздух
и зимният скреж...
...Можеш ли да ме разбереш...?