автор: thebigplucky

Гледах в дълбокото на очите и. Виждах тревога, граничеща с паника. Виждах болка, граничеща с безумие. Виждах любов, граничеща с отчаяние.
- Искам да не ми се обаждаш повече. Нямам сили да устоявам на уговорките ни за срещи. Бракът ми е на косъм. Животът – също. Не мога да погледна съпруга си в очите. Не издържам на питащото в погледа на децата си. Треперя цялата, и от вън, и отвътре. Ръцете ми... една салата не мога да направя, онзи ден се порязах...
Гледах в дълбокото на очите и. Като малко зверче, хванато в капан, мислите и трескаво прехвърчаха. Птица, готова да се блъска в стъклото, докато изгуби дъх.
- А ти – ще можеш ли?..
Помня тези очи, когато ги видях за първи път. Пак бяха отчаяни, но някак си примирени, самотни, изгубени. Блуждаеха насам-натам, но не виждаха нищо, обърнати навътре, към един мъртъв свят.
- Не знам...
Помня тези очи и после – пълни с щастие, прогледнали за прекрасното, докоснали се до топлината и оживели. Пак бяха дълбоки.
- Добре... Но искам да ми обещаеш нещо: че при първите мигове на неувереност и колебание, при първите въпроси за смисъла на живота и смисъла от теб – ще ми се обадиш. Обещаваш ли?
- Добре... – кимна иззад един невинен кичур. Беше готова да обещае всичко.
Дали осъзнато, дали неосъзнато, почувствах се като потъващ кораб, който го напускаха. Потиснах нервното безпокойство, единият поне трябваше да е привидно стабилен. Исках да и вдъхна някаква увереност, че всичко ще е наред, че нещата някак си ще се оправят. Че не светът се е сринал на главата ни, а просто сме прогледнали за някои неща.
За втори път ме напускаше...

Запознахме се преди две години, в началото на зимата. През зимата всички жени са хубави. Не търсех нищо. Уж не търсех... На самотните самотата не им тежи – свикнали са с нея, оправят се. Особено когато са в някаква междинна възраст. Жена ми ме беше напуснала преди време. Много преди това душата и ме беше напуснала. Не беше заради друг мъж – тя беше един завършен егоист, който не искаше от останалите нищо по-малко от всичко, и в момента, в който престане да получава това, което и трябва – напуска те. Още по-лошо – направи така, че аз да я напусна. Взе апартамента, детето... всичко. Отстрани ме от себе си. Както се прави аборт – ненужното се отстранява.
Почувствах едновременно и обида, и облекчение. Обида – заради това, че съм един човек, от когото няма какво повече да се вземе. Нематериалните ми качества не бяха от полза за никого, дори може би и за мен.
Облекчение... Нещо огромно, потискащо невидимо, свлече се от мен. Почувствах се странно, като нов, прероден. Денят беше по-цветен, по-различен. Никога няма да разбера как се бях оставил да ме омотае тази жена, да ми вмени безброй вини и задължения, да отрови денят ми, да ме остави непрекъснато да живея с чувство на тревога, неувереност и обърканост, да ме накара да забравя себе си, желанията си, мечтите си.
Странно нещо е свободата, когато не ти трябва. Птичките рядко бягат от кафезите си, сега го разбирам. Не започнах да ходя по заведения. Не се извървя през квартирата ми галерия свободомислещи жени. Прибирах се вечер, гледах телевизия. Пиех по някоя бира. С приятели ми от младежките години се събирахме по някой път, гледахме мачовете от шампионската лига, спрятахме по някое здраво пиене... И толкова. Хората си имаха семейства, бизнес. Радко ме канеха в дома си. Аз бях някаква непредсказуема променлива, попаднала случайно живота им, полъх от нещо хубаво, останало в някакви минали времена, които трудно се връщаха, всъщност невъзможно трудно – не бяха длъжни да се съобразяват с мен за повече от някакви инцидентни сбирки.
Стамен ми се обаждаше по-често. Извежда ме няколко пъти, все ме водеше на пиано-бар. Харесваха ми този тип заведения, в тях срещах интересни, нестандартни хора, незаразени с ресторантска рутина. Шумът обаче беше невъобразим, не можеше да се разговаря без да крещиш на другия в ухото и да използваш езика на жестовете. Но това и многократно ме е спасявало, когато не съм искал да разговарям с никого за нищо, често изпадах в такива настроения. Предпочитах малките барчета, беше и по евтино, и по-уютно. Стамен обаче не ги предпочиташе. Въртеше търговия на едро с бои и строителни материали. Имаше камиони, връзки... обичаше пиано-баровете, защото там не беше необходимо да разговаря с никого, разпускаше. Черпеше безбройните си познати и приятелки със скъпи питиета, опита се да ме направи част от компанията. Не се получи. Повечето бяха някакви бизнес партньори или кандидат-партньори, които търсеха някаква взаимна изгода, дамите – те пък гонеха своите изгоди... всеки с намеренията си. Запознах се с повечето. Някои даже се излъгаха да ме напъхат в кревата си, но когато разберяха, че не аз съм човекът, който плаща сметките, губеха интерес. От една такава разбрах, че всъщност за Стамен аз не съм нищо повече от един параван за пред жена му, заради вечните му забежки. Дори не ми стана обидно. Можеше да ме помоли и директно, достатъчно близки бяхме все пак, а и не харесвах жена му – алчна и себична кучка, поне едно дете можеше да му роди. Може пък и той да не е искал да ме обиди... Вече рядко се виждаме. Не сме се скарали, срещите ни някак съвсем естествено се разредиха и престанаха. В края на краищата не можех да му бъда вечното оправдание.

С Нели се запознах случайно. На едно от събиранията със Стамен ми превъртя. Нещата бяха доста напреднали с пиенето, искаше ми се да не съм там. И дума не можеше да става за нормално измъкване, не за пръв път опитвах.
Знаех и други начини. В отсрещното сепаре една дамска компания разпускаше интензивно. Смесваха се гърлен смях и неприличен кикот, възторжени писъци, граничещи с истерия – явно се разправяха пикантерии. И най-самотното същество на света седеше точно в тази компания и пушеше. Усмивката му беше толкова горчива, че не разбрах – на жалките им истории ли се усмихва, на нещо вътре в себе си ли. Отсъстваше. Не изглеждаше впечатляващо: прибрано костюмче, тъмна охра, очила с тъмни рамки - имаше по-скоро делови вид. Изглеждаше случайно попаднала там. Може би тя беше моят шанс да се измъкна.
Изчаках поредната бавна мелодия и я поканих. Само да не откаже, мислех си. Явно нещо не беше наред с присъствието и в тази компания. Очаквах никой да не ми обърне внимание, толкова бяха шумни и улисани в себезаетост, а млъкнаха още щом се насочих, към тях. Жените винаги са ми били странни с неадекватните си реакции. Неадекватни – според мен... После, като разбраха за какво съм спрял до масата им, всички зяпнаха в нея. Тя се притесни леко. ръката и трепна докато гасеше цигарата в пепелника, по бузите и пропълзя лека червенина, а очите и проблеснаха. После се изправи, придърпа дискретно полата си, оправи я, пъхна ръката си под моята и отидохме на дансинга.
Танцуваше леко, без излишни движения, колкото да участва. Опитах се да доловя аромата и, но беше невъзможно. Разпознавах жените по аромата: агресивни, плахи, отнесени...
- Петър... Петър Павлов... Проектант съм. Работя във фирма за газови инсталации.
Беше сравнително висока, обувките и бяха с токчета, но едва загатнати. Не беше необходимо да свеждам глава за да и го кажа, но го направих. Тогава усетих аромата и. Смразяващ...
- Нели...
Не каза нищо повече. Но усетих, че някаква напрегнатост я напусна. Може би отстрани компанията ми изглеждаше по друг начин и тя се беше подготвила за нещо неприятно, а сега разбра, че съм един нормален човек.
- Имам едно предложение, Нели. Във фоайето на сградата има малък бар. Искаш ли да отидем там, за малко поне? Искам да се измъкна от тази лудница, а само с теб бих могъл да го направя без да предизвикам излишни въпроси.
Отдръпна главата си леко назад и ме погледна в очите. Не бях казал нищо неприлично, но предложението ми беше доста директно. Изобщо не бях сигурен, дали ще се съгласи.
- Да отидем на бара.
Песента тъкмо привършваше. Барът беше в дъното и там определено беше по-тихо, можеше дори да се говори без помощта на ръцете.
- Мартини, бяло – отговори на питащият поглед на единият от барманите.
- Водка – добавих. – И чаша газирана минерална вода с лимон.
Настанихме се на крайните два стола, тя - с гръб към масите, може би нарочно. От нейната маса долитаха дълги погледи, последващо свеждане на глави. Обсъждаха я.
- Можеш спокойно да им обясниш, че съм стар познат, бивш колега, съученик... или каквото се сетиш.
- О-хо! – поусмихна се леко. – Знаем да лъжем в движение!?.. Отдавна нямам стари познати.
- Всеки ги има. Понякога е натрапчиво досадно от тях. Дори аз съм тук със стар познат от студентските ми години. На 42 човек е натрупал много и различни познанства.
- Някои от дамите са ми съученички и ме познават толкова отдавна, че знаят всичко за мен.
- Ами представи ме като познат на съпруга си.
- Не става...
- Ако не е тайна, с какво се занимаваш?
- Лаборантка съм. Работя в техническия надзор. Проверявам качествата на горива, масла и разни други течности.
- Хладилни агенти?
- Също.
- Супер. Клиент съм. Фирмата ни освен с газови инсталации, се занимава с климатици, вентилационни и отоплителни системи.
Дискретно извадих една визитна картичка от джоба на сакото и я сложих на барплота пред нея. Хвърли и един поглед, но не посегна да я вземе.
- После ще ми я дадеш, сега няма къде да я сложа... И защо искаш да избягаш? Компанията ти изглежда свястна!?
- Така е... И не е така... Сложно е за обясняване.
- Значи причината е в теб.
Дори не ме погледна питащо.
- Във вашата лаборатория сте доста категорични по отношение даването на оценки.
Усмихна се. Отпи от мартинито си. Аз затиснах притесненията си с глътка водка.
- Обидно ми е малко, че искаш да ме използваш за да се измъкнеш. Аз ли изглеждам най-смотаната в заведението?
- Смотана – не. Но определено най-самотната и най-отсъстващата. Помислих, че и на теб не ти се седи повече тук.
- Повече не ми се седи у дома. Това събиране не ми харесва, но е повод да не съм там, така че е за предпочитане.
- А аз дори бих предпочел да съм у дома. Това, което другите превъртат в себе си като живот, отегчава ме и измаря. Питието и музиката си ги имам и у дома, а общуването, което ми липсва и заради което съм дошъл тук – не се получава, няма го.
Пак засилиха музиката. Тя мълчеше замислено и съсредоточено, пак гледаше някъде навътре в себе си. Допи мартинито, слезе от стола и ме погледна.
- След десетина минути ще дойда на масата ти и ще тръгнем. Не ме представяй на никого.
Отиде на масата си и зарови из чантата си. Аз се примъкнах към Стамен. Приятелката му, на връщане от тоалетната се беше спряла при стари познати и нещо си викаха и ръкомахаха. Стамен отпиваше от уискито с някакво настървение. Позасмя се нервно.
- Как е дамата? Уредили се?
- Стара позната, живее към нас. Помоли ме да я изпратя, обещах. Ще тръгвам.
- Обаче с и мен цялата нощ, нали?
- Естествено...
Загледах се в приятелката му, която идваше вече към нас. Красива жена, красива походка. Имаше вид на луксозно возило, което не всеки може да си позволи, но на всеки който би могъл, би било позволено. Такива жени имаха някакъв откровен цинизъм, изписан на лицето, живееха си с него, може би бяха свикнали. Мен винаги ме е отблъсквал.
Една ръка усетих на рамото си. Прималях от жеста. Отдавна не ме бяха докосвали с такава нежност, усетих я през сакото си. Метнах набързо палтото и шала, взех си чантата и тръгнах след Нели.
- Чао, компанията!
Стамен ми махна вяло. Другите почти не ми обърнаха внимание. Нели мушна ръката си под моята и излязохме. От нейната маса – отново дълги погледи и свеждане на глави. Дано до час ни забравят.
Свежият въздух на стълбите ми подейства като шамар. И тя се разкашля.
- Тази дупка е престъпление срещу телата ни.
- Те и без това остаряват...
За втори път тази вечер не можех да кажа нищо след нейна реплика. Такива едни железни сентенции с убийствена категоричност.
- В барчето ли ще седнем? – този път питащият поглед беше моят.
- Не... Тук ще ни видят, когато си тръгнат, а не искам. Надявам се да забравят, че съм била с тях. Страхувам се, че няма... Идването ми с тях е събитие.
После замълча, за миг отново се замисли за нещо свое си, повдигна глава и пак ме погледна с онзи неин си поглед, право в очите, както на бара.
- Да отидем у вас... – пак сведе глава. – Нали каза, че имаш всичко...
Това не го очаквах. Усетих отново напрегнатост. Усетих и друго – че е човек, който няма къде да отиде, а не иска да се прибира някъде.
За миг се замислих, как е у нас, не си спомних да съм правил нещо шокиращо напоследък, а и скоро се бях опитал да въведа някаква подредба. За кой ли път се прокълнах, че не си купих етажерки за книгите, седяха разхвърляни на пода до стената на неравномерни купчини. Замислих се, дали има нещо за пиене, нещо да сложа на масата... Мина ми мисълта и за друго, но я отпъдих – не се втурвай в ситуациите с големи очаквания и няма да изживееш големи разочарования.
- Наблизо съм...
Улицата беше мокра. Поваляло е докато сме били в заведението.Беше тихо, невероятно тихо след шумотевицата в бара, само токчетата на Нели нарушаваха покоя. Есента още не беше си отишла съвсем. Зимата се заинати тази година, не искаше да идва. Прекосихме градинката на църквата. Пейките, самотни, голи и мокри, навяваха колко отвратително е да си бездомен. Сигурно и Нели си мислеше за това, неволно се притисна към мен.
Вратата на сградата този път милостиво се отвори, такива номера ми е правила друг път, добре, че не се наложи да будя някой, да ми отвори. Влезе първа в асансьора, обърна се с лице към мен. Аз застанах срещу таблото, натиснах копчето за последния етаж, загледах се в него. Знаех, че ме гледа и мислите и тревожно пърхат, винаги може да налетиш на побъркан маниак. Явно и аз и бях някакъв единствен шанс за някакво измъкване от някаква кофти ситуация – иначе едва ли би приела.
Влязохме. Не посегна да съблече палтото си. Огледа всичко с един единствен сканиращ поглед. Лицето и не изразяваше нищо освен съсредоточеност. Пристъпи към мини-системата ми, единственото свястно нещо, което остана за мен след развода, огледа я с преценяващ и изучаващ поглед, натисна копчето за пускане, след това пусна компакт-диска. Саксофонът на Кени Джи изпълни стаята. Пак посегна, намали го до границата на възприятията, взе кутията с дисковете и седна на дивана, започна да ги подрежда по масичката..
Усетих се, че седя до вратата, втренчен в нея – глуповато, домакин бях все пак. Хвърлих си палтото, запалих газовата печка. Изрових шише уиски от барчето, някакви ядки, соленки, Дори половин кутия шоколадови бонбони се намериха, кой знае откога... в хладилника открих останал сок от ананас, ставаше. Сервирах набързо и отидох в кухнята да спретна по един-два сандвича. Хладилникът милостиво отпусна малко масло, малко кашкавал, полуизсъхнал шпек. Ще се отсрамя, но... мизерно съществувам, мина ми мисълта, занемарил съм се... Включих кафе-машината.
Занесох сандвичите в стаята след задължителната минутка в микро-уейва. Тази стая ми беше и хол, и спалня, и работно пространство – все елементи на мизерното съществуване. Беше свалила палтото си, явно преодоляла стреса от първия рисков момент. Беше подредила масата, отнякъде беше измъкнала салфетки, пепелник. Кени Джи беше заменен с Ения, дисковете в кутията бяха пренаредени по някакъв неин си начин. Дебелата ароматизираща свещ, която бях забравил на прозореца от месеци, гореше домъкната на масата. Лампата, която използвах за работното място при компютъра беше включена и обърната към далечния горен ъгъл на стаята, голямата на тавана беше изгасена. Стаята ми се видя уютна, топла и земна, същевременно все още моя. Това само жените го умеят – с две-три движения пренареждат пространството и го изпълват с присъствие. Понякога – с отсъствие... Пропъдих мислите си.
- Не харесваш Кени Джи?
Не реагира в първият момент, беше се вглъбила в себе си. Но ме чу.
- Напротив... Не му е сега времето.
- А – ха... – уж разбрах всичко. – Е, добре дошла...
Протегнах чаша към нея.
- Добре си ме заварил...
Чашата и се докосна до моята, почти без да издаде звук. Отпи глътка. Не разреждаше уискито. И аз не го обичах разредено, блудкаво ми беше.
- Освен, че обичаш да пренареждаш дисковете на хората и да създаваш уют по невероятен начин – какво друго обичаш?
- Ще разбереш... – усмивка лека пропълзя по устните и, за пръв път искрена, открита.
- Много си красива, когато се усмихваш. Трябва по-често да го правиш. Едва те познавам, а вече взех да свиквам със съсредоточената ти сериозност.
Пак ме погледна съсредоточено и отпи.
- Не прозвуча като евтин комплимент. Явно не е от думите, а от начина, по който го казваш. Някак си ме подкупваш да ти вярвам. Искреност ли е това?
- Е,.. когато не си съблече палтото – не изглеждаше толкова уверена.
- Имах отлив в този момент... Помислих си, че съм ненормална – да следвам някакъв инстинкт... После си помислих, какво ли ти ще си помислиш за мен... Бях готова да се обърна и да си отида...
- Там, където не искаше да се прибереш?
- Там, където все пак трябва да се прибера...
- Както и да е... Радвам се, че не го направи. Не скучая, имам книги, компютър... Но понякога ми липсва елементарен, жив разговор... Отвратително е да седя с питие пред компютъра и да споделям сложни мисли с някой от другия край на света. Компютърът разкри колко много самотници има в този самотен свят, но споделянето на тази самота – не е отговор. В интернет правиш всичко, дори виртуален секс... А по улиците се разминаваме като зомбита, не се поглеждаме дори. Тъпчем се в тролеи и трамваи, а сме на светлинни години разстояние... Книгите са за предпочитане, магия има някаква в тях, за известно време пренасят в друг свят... Завръщането е болезнено, но... Трябва да си направим действителността поносима, това е спасението, мисля... Така те и видях в пияно-бара – като част от моето спасение...
- Като каза книгите... – хвърли поглед покрай стената. – Май и тях някой трябва да пренареди...
- Ох,.. стига... От две години са така... Все отлагам... Обаче утре отивам и купувам етажерки. И ще ги сложа.
- Отдавна е утре...
- Така де,.. Днес...
И двамата отпихме. Всеки беше и тук, и някъде.
- Защо те напусна жена ти преди две години?
Не зададох тъпите въпроси: Откъде разбра? и Много ли ми личи? Липсата на женско присъствие си личи от километри, за двете години - сам се издадох.
- Напусна ме... – вдигнах рамене. – Аз съм човек, когото напускат. Не отговорих на очакванията и. Не съм и бил интересен... Това може да говори лошо и за двама ни, но в крайна сметка за нея беше факт – изгубих я. Може и да е престанала да ме обича или да е спряла да се надява, че някога ще ме заобича такъв... Не знам. Не беше заради друг мъж – и сега е сама. Беше прекалено амбициозна, аз – прекалено не... Сложна материя.
- Да бе... Затова светът е пълен с такива като вас.
Кафе-машината спасително изписука.
- Искаш ли кафе? Аз ще пия горещ шоколад, избръмчавам от кафетата по никое време.
- И аз ще предпочета горещ шоколад. Гасял любовна мъка... – този път усмивката и беше съвсем истинска, даже и очите и се усмихнаха.
- Като гледам колко шоколад се произвежда и консумира по света, явно любовната мъка е превзела човечеството – позасмях се.
Сложих прахчетата в две високи чаши, залях ги с гореща вода от машината, подсладих с малко захар, сложих сметана, боднах две сламки. И аз мога да създавам малки магии с дребни жестове, когато нещо ме кара отвътре. Едва сега си дадох сметка, че тази вечер направих доста неща, които обикновено не правя, без да си задавам въпроса “защо” или да търся някакъв смисъл – нещо ме караше отвътре. Поднесох чашите, налях по още една доза от уискито, погледнах я в очите – нещо като наздравица исках да кажа. Тя се усмихна, свали очилата си, наведе глава към мен и ме погледна още по-отблизо.
- Сиви са – ако не си обърнал внимание...
- И красиви... А това зад тях?
Облегна се пак назад. И пак стана сериозна.
- За пръв път някой се интересува...
Посегна да си сложи очилата. Сложих ръката си върху нейната.
- Недей... Не скривай красотата си.
- Пак ли си искрен?
Този път аз се наведох към нея и я погледнах отблизо.
- Кафяви са... И сега не лъжат.
След това я целунах. Не се отдръпна. Целувката ми беше малко плаха. Но истинска. Отговорът също беше плах, неуверен. Но също истински. Отново усетих напрегнатост.
Отдръпнах се леко. Погалих косата и. Погалих лицето и. После се отдръпнах съвсем. Тя стана, отиде до прозореца и се загледа в нощта. Аз отпих. Глътката май беше по-голяма от нормалното, очите ми се насълзиха. А може би сбърках...
- Развалих ли всичко?..
Не проговори. Гледаше в нощта, или в някакъв друг свят, свой си. После се обърна, тръгна към мен. Спря за миг до компютъра, изгаси лампата. Съблече сакото си и го сложи на стола. Свали полата си и грижливо също я сложи там. Токчетата на ботите и изтракаха, когато ги пусна на пода. Седях и гледах като замаян. Последната глътка уиски още пареше на гърлото ми. Пристъпи към мен, коленичи на дивана с лице срещу моето.
- Не... – и ме целуна.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Тя се отпусна в ръцете ми.
Двете най-самотни същества в този град се бяха намерили...



На сутринта я нямаше. Мислите ми блуждаеха неподредени, хаотични – случило ли се беше това? Наистина ли? Или съм сънувал?..
Фасовете с червило в пепелника говореха друго. Продължавах да не вярвам...
Беше събота. Разринах, изхвърлих боклука. Измих всичко възможно. После се сетих за етажерките. Скочих в изстрадалия си Форд и се забих из борсите. Знаех, че ще ги намеря: черни, от тънка арматура и с ламаринени рафтчета. Купих десет. Ще ги разположа несиметрично по цялата стена, да има място и за трите графика, събират прах върху гардероба. Взех торби са смет, дюбели, видии, свредла за бетон. Нивел, дрелка и чук – имах. Прибрах се малко преди обяд. Реших да го прескоча. Взех си стек бира – когато работиш бирата върви. Отворих си първата. Седнах срещу стената, мислено разположих всичко по предполагаемите места. Предполагаемото винаги е идеализирано някак си...
Преместих книгите до другата стена, да не ги праша. Пробих първата дупка. Сложих дюбела, дозабих го с чука, монтирах първата стойка. Сложих на ръка втората, две едва държащи се рафтчета, да не изгубя успоредността, ударих един нивел и отбелязах къде ще е следващата дупка... Работата ме увлече. До пет, следобед, монтирах всичко, даже и графиките. . сложих ги така, както бяха прашасали, нарисувах им с пръст усмихнати муцунки, после ще ги почистя. Седнах пак срещу стената, отворих си нова бира, загледах се.
- Добре се е получило – гласът и ме стресна.
Не бях усетил кога е влязла, коридорът ми е далечен и тъмен, там не живея.
- Резервните ти ключове висяха на пирончето зад вратата – усмивката и този път ме събори директно.
Не можех да проговоря. Изглежда вчера от алкохола бях доста по-смел.
- Винаги ли си така убийствено съобразителна?
- Само с теб...
Погледите ни не искаха да се разкъсат. Преливаше нещо в мен,.. отмалявах.
- Искаш ли бира? - за толкова ми стигнаха силите.
- Ами аз уж за кафе излязох... – леко се усмихна.
- Сега ще го направя – направих няколко объркани движения. – Не съм за излизане, поработих си днес.
- О... – носът и помръдна демонстративно. Мирише на мъж... Ще свърша...
Този път аз се усмихнах – имало чувство за хумор в това сериозно същество.
- Работи си. Кафето аз ще го направя – изчезна към кухничката.
След малко се върна с две чаши димяща ароматност. Усетих, че цял ден бях на гола бира, премаля ми. Беше се облекла със стария ми анцуг, с който ходех понякога за риба.
- В гардероба го намерих... Ще ти помогна да подредиш. Възражения – не се приемат.
Погалих я по лицето с опакото на дланта си, най-чистото от мен. И по лицето, отстрани.
- Не се разсейвай... – дръпна се.
Допихме набързо кафето, захванахме се с книгите. Отначало излизахме с по няколко книги на балкона, сбутвахме се смешно на вратата, издухвахме прахта с някакви излишно подчертани усилия, поглеждахме се, усмихвахме се един на друг. После тя намери отнякъде една щайга, започна да ги изважда на балкона по много наведнъж, аз ги отупвах от прахта и ги връщах обратно... За два-три часа приключихме. Плувнали в пот, мръсни, уморени, разделихме последната бира. В очите и имаше някакво сияние, приличаше на щастие. Не вярвах на ставащото. Не смеех да помръдна, да не го развала,.. да не ми избяга усещането. Тя остави бирата и ме прегърна.
- Имам нужда от душ – не помръднах.
- Май и двамата... – позасмя се.
Тръгна си, когато отдавна вече беше тъмно – най-самотните ми часове. Не каза нищо.



Работата ме завъртя през седмицата. Не забравих за нея, но след няколко дни пак започна да ми се струва далечна и нереална, сякаш не е била, сън някакъв недосънуван.
В петък, в късния следобед, мобилният ми извъня. Скрит номер. Търсеха ме много и съвсем непознати хора. Старите аналогови телефони не се изписваха.
- Ще споделите ли, господине, вечерта с една безутешно самотна дама?
Отмалях от гласа и. Как си играе съдбата с нас - дава ни,.. взема ни...
- Чакай ме у вас...
Повече никога не пожела да излезем на заведение. Нямаше никаква система в посещенията и. Обикновено в петък, понякога и в други дни. Случваше се и в късен съботен или неделен следобед. Не казваше нищо. Не предупреждаваше. Веднъж я попитах за идващата седмица, налагаше се да замина в командировка, кога ще можем да се видим.
- Не знам...
Превъртах от мисли по нея. Не знаех нито къде, нито как да я намеря. Ходих няколко пъти в пиано-бара, оглеждах се за нея или за познатите и. Обикалях няколко пъти улиците и заведенията, дано я срещна случайно. После осъзнах колко е глупаво всичко това, прибрах се и зачаках деня. В който тя ще реши да дойде или да се обади. Не разбирах нищо. Не питах нищо. Тя не казваше нищо. Идваше в дома ми и го изпълваше с присъствие. Донесе още две графики, закачи ги на стената срещу моите.
- За равновесие...
Самата тя беше олицетворение на равновесието.
- Везна съм...
Излъчваше някаква странна хармония и с начина си на държане, и с начина си на обличане, и с тъгата си, която някак странно уравновесяваше с невероятната си отнесена усмивка.
Месеците се изнизваха. Лятото дойде. През август фирмата затвори офиса за две седмици, всички хукнаха по морето. Откакто се напуснахме с жена ми прекарвах отпуските си в планината. Имах един стар приятел, живееше в Тетевенския балкан, в малко селце с един трансформатор и един магазин-кръчма. Не знам какво намирах при него, може би спокойствие. През деня обикалях баирите, правех снимки. Вечер пиехме домашна ракия и водехме дълги разговори. Когато се случеше лошо време той сядаше да пише книгата си. Аз четях изписаните вече части от нея, коригирах откритите тук-там грешки, обсъждах неясните параграфи. Книгата му беше безкрайна. В нея деляха място минали и сегашни истории, днешни хора и такива, които отдавна си бяха отишли. От гостуванията си при него се връщах някак странно успокоен и изпълнен със смисъл, усещащ се частица от безкрайността.
Сега Нели беше част от мен. Неусетно се беше превърнала в част от живота ми. Исках да съм с нея. Да отидем някъде, където ще бъдем само двамата, да откриваме безкрайното в себе си и да го споделяме.
- Следващата седмица излизам в отпуск. Иска ми се да отидем някъде заедно, поне за няколко дена.
Мълчеше. Сълзите бяха на очите и.
- Не мога...
Загледа се в играта на сенките по тавана. Беше в нашето мъртво време, когато края на деня и началото не вечерта се срещаха. Прегърнах я.
- Искам те. Ужасно те искам. Остани с мен. Обичам те. Всеки мой миг без теб е пропилян и безсмислен. С дни живея само заради тези часове, с теб. Всичко в живота ми има смисъл само ако ти се докосваш до него или го гледаш. Ти ми върна живота, който считах, че съм изгубил. Имах го, но беше празен. Ти го изпълни...
Притиснах я отчаяно в прегръдките си. Усетих горещият дъх до ухото си. Усетих проникването. Усетих ръцете и по тялото си... След това видях, че е плакала... Сведох глава над рамото и.
- ... Защо?... Засегнах ли те с нещо?...
Стана. Отиде до банята. Облече се. Оправи набързо грима си, сложи червило. Върна се до леглото. Приседна, зарови ръка в косата ми.
- Не мога да направя това, което искаш. Не мога...
Очите и бяха дълбоки и безкрайно тъжни. Не плачеше. Онази усмивка, горчивата, от запознанството ни, беше се върнала на лицето и. Беше се прибрала в себе си.
Обърна се и си отиде.


Не се обади през цялата седмица. Първите дни от отпуската посветих на един малък ремонт. Пребоядисах тавана, стените... окачих отново всичко на мястото му. Пренаредих компютърното място. Махнах голата крушка от кухничката и я замених с весело абажурче в светложълто. Купих две-три жълти покривки за масата, жълта покривка за кухненския ъгъл. Сякаш слънцето влезе при мен и засия. Обхванат от ентусиазъм обиколих магазините и купих сервиз за хранене с изрисувани слънчогледи, също така и сервизи за чай и кафе с мотиви в подходящ цвят, исках всичко да е слънчево.

Не се обади през седмицата.

Петък. Късният следобед ме завари пред агенцията за технически надзор. Огледах се за подходящо кафене. Нямаше. Реших да остана в колата. Излезе една от последните. Все такава, съсредоточена. Стори ми се попревита, уморена. Насочи се към автобусната спирка. Автобусът пристигна и тя се качи. Подкарах след него. Слезе на центъра и с вяла походка се отправи към пазара. Паркирах колата на първото удобно място, настигнах я.
- Здравей!
Озърна се тревожно. Беше бледа, очите и – трескави, с кръгове от недоспиване.
- Не бива да ни виждат заедно.
- Искам да поговорим.
Гледах борбата и между желанието и невъзможността.
- Недей. Няма смисъл. Това не е верният начин. Ти се влюбваш... Аз също започнах да обезумявам... Не трябва...
- Не е така. Ти съживи и мен, съживи и себе си. Когато те срещнах, ти беше един огорчен от живота човек. После... усетих те щастлива.
- Така е... Щастлива бях с теб...
- Тогава – защо?..
Млъкна за момент. Очите и се присвиха, сякаш се взираха в нещо далечно.
- Забрави ме... Аз също ще трябва да те преболедувам. Имам семейство, ще го съсипя... Как ще погледна децата си? Какво ще им кажа утре, когато започнат да задават въпроси... Не... Не ме търси повече. Знам че ще боли, но вярвай ми – така е най-добре.
Продължи по пътя си. Не тръгнах след нея, стоях и не знаех накъде да тръгна. Не я спрях... В търсенето си бях се докоснал до един друг свят, нямах право да го разрушавам.
Прибрах се. Жълтите весели покривчици нелепо контрастираха с празната ми душа. Събрах багажа и заминах за планината. След няколко часа, по никое време, похлопах на вратата на странния ми приятел в балканското село с незапомнящо се име. Знаех, че ще е там – беше ми казал, че от това село ще го изнесат, той няма сам да го напусне. Отвори ми облечен, беше чул колата, а може би изобщо не беше лягал. Докато се измия нареди на масата ракия, хляб, сланина. Наля в две чаши.
- Добре дошъл...
Пихме. Силното питие сгря стомаха, но не и душата ми. Заразправяхме се, какво ново-вехто, откакто не бях идвал, зимата беше, и как вървят нещата по света и в големия град. Ракията и умората казаха думата си, заспал съм на миндера.
На сутринта, събудих се завит с чиста черга и с една метната шуба отгоре, нощите тук бяха студени. На масата имаше загърнат хляб, паница с подлучена чорба. Отдавна беше изстинала, но с една люта чушка в нея – всичко пламна. Моят човек беше заминал нанякъде по работата си. Обух си туристическите обувки, взех малката раничка, фотоапарата, пистолета, за всеки случай. Забих към далечния баир. Гледката там ме пречистваше, поне преди. Стигнах там към обед. Седнах на любимото си място, нещо което винаги ме е зареждало. Направих няколко снимки. Загледах се в далечните върхове. Умиротворението с природата си каза думата. Не мислех за нищо. Нели беше далеч. Бившата ми жена беше далеч. Работата ми беше далеч... Слях се с вечността... Неусетно съм заспал.
Прибрах се по мръкнало. Хазаинът се беше прибрал. Ракията беше налята. Сирене, поръсено с червен пипер и полято с олио, това беше мезето. И вечната сланина. Имаше и незнайно откъде пристигнала свежа краставица, знаех, че не отглеждаше. За вечеря – маринована риба.
- Как е? Разпусна ли?
Седнах. Чукнахме се. Отпих и замезих... Сладко.
- Знаеш, при теб се прераждам...
И той отпи.
- Млад си. Има още много да патиш, докато изтече суетата от теб и се сбогуваш с илюзиите си. Не се прераждаш – примиряваш се. Красотата на мястото те омагьосва и избутва суетата и жаждата ти в ъгъла. Ако преди са те владели изцяло, сега тя те владее. За тях остават някакви си жалки проценти... Жена ли е?
- Жена...
- Защо си отиде?
- Защото преминахме границата, а тя си има семейство.
- Забрави я.
Знаеш, няма да стане... С времето болката ще намалее. Нея ще преболедувам. Лошото е, че отново изгубих смисъла.
- Смисълът е нещо относително. Изгубил си себе си...
След няколко дена скитане се прибрах. Беше дъждовно и веселите покривчици пак не изглеждаха на мястото си. Зарових се в работа, животът затече по старому. Този път не потърсих старите си приятели. Дори Стамен се беше отказал да ме търси, явно усетил, че живея друг живот. Ходех и се прибирах пеша от работа. Времето все още се задържаше хубаво, есента се задържа дълга и топла. Вечерите си прекарвах пред компютъра. Запалих се да правя проекти за отопление на еднофамилни къщи, паднаха известни пари. Смешни ми изглеждаха усилията и излишни, но явно отстрани нещата не стояха така, чак бившата ми жена намери за необходимо да ме потърси, научила, че вече съм друг човек – тя никога не прави нищо без изглед за полза. А може би абортите трудно се забравят...
Разочаровах я. Бях изгубил всякакъв интерес към света. С парите си купувах книги. Не можех да се концентрирам да ги прочета, но все някога... – Това “някога”, също ми беше мътно и объркано като понятие. От позицията на средната ми възраст приличах на влак в пълна изправност, работещ на пълни обороти, но дерайлирал, изгубил пътя, вървящ наникъде...


Зимата дойде. Този път с всичка сила. Спрях разходките, живо мъчение беше. Единствено в съботните или в неделните следобеди го правех, но набързо, и се прибирах, мръкваше рано, особено когато денят се случеше мрачен. Понякога се отбивах в кварталното барче, пиех по едно. Съботите и неделите се превърнаха в едни от най-омразните ми дни.
Една събота се прибрах към седем. Опитвах се преди това да изгледам някакъв филм в барчето, но накрая съвсем ми изтъпя и се вдигнах. Минах през магазинчето, напазарувах си за вечеря, взех и бутилка уиски, да се сгрявам. Прибрах се. Видях палтото и на закачалката. Заля ме гореща вълна. Чак сега обърнах внимание, че светлината беше включена и се чуваше музика.
Седеше в хола, на диванчето, прегърнала колената си. Най-тъжната гледка на света. Вдигна глава.
- Здравей!.
Стана. Дойде при мен. Прегърна ме. Мълчаливо.
- Не мога без теб...
Прокапаха две сълзи. Само веднъж я бях виждал да изразява някаква силна емоция. Много пъти съм усещал бушуващите в нея чувства и страсти, болки, но израженията и бяха сдържани, премерени.
- Не искам без теб...
И въпреки категоричността в оценките и думите – рядко настояваше за нещо. Каквото, когато както се случи. Избърса лицето си. Стоеше пред мен и ме гледаше, с онзи, нейният си поглед.
- Добре дошла.
Подадох и торбите с покупките. Тя се сепна, пое ги, надникна с чисто нейно си любопитство в тях и взе да подрежда нещата по масата. Повечето бяха за моментална употреба, нямах никакво желание да приготвям храна само за себе си, това би ме смачкало съвсем. Тя обаче сигурно беше на друго мнение. Наля уиски в две чаши, сока от ананас, нареди в чинийка нарязаният пушен врат. Кренвиршите и кашкавала обаче замъкна в кухничката. Включи парти-грила, обели ги и разцепи по дължина, наряза кашкавала на тънки ивици и го напъха в кренвиршите, подреди ги на скаричката и я постави в парти-грила. Докато станат, върна се при мен и взе чашата си.
- За нас...
Отпихме. Този път аз я погледнах в упор.
- Нас?!...
Отпи още веднъж и остави чашата си.
- Нека отложим този разговор...
- Имам ли избор?
Захапа кокалчето на показалеца си.
- И аз нямам избор...
Стана. Изключи скарата, но не донесе кренвиршите. Върна се. Допи питието си права. След това седна в мен, прегърна ме и ме целуна. Разбрах колко ми е липсвала. И аз я прегърнах. Повече никога нищо няма да поискам от нея. Каквото, когато, както... само да е покрай мен. Отдръпнах се от нея и я погледнах.
- Тази нощ няма да се прибирам.
В очите и се четеше някаква упорита решителност.
- Добре ли го премисли?
Сведе глава.
- Никога не знам кое и доколко е добре. Днес го искам.
Категорична. Както в повечето случаи.
- Ще отида за вино.
- Нека е бяло...
Взех и свещи, свършили бяха. Когато се върнах, заварих масата подредена като за празник, дори от някъде се беше появила една тъмночервена роза.
- За първата ни нощ истински заедно...
Любихме се дълго и мълчаливо, с много страст. Сякаш всичката моя измъчена самота и всички нейни потиснати желания се бяха отприщили. Не усетих кога свещта е догоряла.
На сутринта се събудих от аромата на кафе. Усетих я как се върна в стаята, как се плъзна под завивките. Усетих ръката и на гърдите си. Усетих с тялото си тялото и... Не отворих очи. Само я прегърнах. Оставих я да прави с мен каквото си пожелае. Ухаеше прекрасно...



- Омъжена съм.
Позагорча ми кафето. Макар и очакван – отговорът си носеше тежестта и горчивината – потайността и не можеше да означава много неща. Уискито беше на масата. Погледнах я. Кимна. Налях в две чаши.
- Имам две деца. Големи момичета са, всичко разбират. Не искам да ги травмирам. Съпругът ми е сложен човек, по-възрастен е от теб. Като млада се влюбих безумно в него. Той откри за мен света такъв, какъвто е, превърна ме от девойка в жена. Дарих му две прекрасни деца. Той ме дари със сигурност и спокойствие. Семейството, в което израснах, беше ужасно. Баща ми беше в повторен брак. Втората ми майка не ме обичаше и не ме желаеше. Караниците и обидите бяха нещо постоянно и травмиращо. Ужасяваха ме. Тя настройваше баща ми срещу мен, посягаха ми... Бях готова да тръгна с първия срещнат, само и само да се махна от там. Донякъде срещата ми с Тодор беше предопределена, но все пак имах късмет с него...
После той се промени. Времената и годините промениха всички ни, но като че ли не беше само това. Той е кадърен и умен човек. Създаде фирма. Завъртя някакъв бизнес. В началото всичко беше добре. После тръгна да се разширява. Взе пари назаем. Не можа да се справи много добре, наложи се да влезе в съдружие. Вече не държеше нещата изцяло в свои ръце. Бизнесът излезе не чак толкова чист, наложи се да се преперат едни пари чрез фирмата... Не знам подробности... Но това го изнерви. Стана друг човек, напрегнат, мълчалив, депресиран. Опитваше се да разпуска: скъпи заведения, делови срещи в други градове, ловни хижи... Усетих и другите жени... Не знаех как точно да реагирам, не исках да изнервям допълнително ситуацията, не исках да го натоварвам – и без това беше на границата на срива. Не исках децата да усетят тревогата и неувереността му. Не исках да живеят в тормоз и несигурност.
Той забрави за какво започна всичко. Забрави за любовта ни. Забрави за мен. Понякога с дни не се прибираше. Когато се сетеше да ме пожелае – правеше го с нелюбов. После спря и да го прави.
Затворих се в себе си. Заживях в името на децата си - те ме държаха за живота, някакво равновесие внасяха, смисъл. Не съм светица, пожелавали са ме и други мъже. Срещала съм се с тях, обикновено еднократно. Рядко някой успяваше да види в мен самотната жена, която се нуждае от най-обикновена ласка, но все пак се случваше. Никой, освен теб обаче, не видя в мен човека... Усетих се нужна и желана. Усетих се обичана. Ти ми върна любовта в живота. Разбрах колко съм се отдалечила от себе си и колко съм била наказана с нелюбов. И се влюбих... Знаех, че не трябва, забранила си го бях... Беше по-силно от мен.
После си казах: Защо не трябва?! Аз не съм ли живо същество?! Защо не трябва да бъда обичана – да давам и да получавам обич?!..
Намерих друго равновесие с теб, по-хубаво...
Но когато и ти започна да обезумяваш – тогава наистина се уплаших. Представих си цялата картина с разводите,.. с разплаканите деца... Това щеше да е нещо, което нямаше да понеса...
Щях да предизвикам и въпроси, аз също участвам във фирмата, макар и формално. Съдружниците на Тодор са лоши хора, страшни. На мен могат и да простят, но на теб... Затова избягах...
Мислех, с времето ще те забравя. Притисках се към децата си, единствената ми причина и оправдание за всичко, но те пораснаха, започнаха да ме изоставят. Голямата излиза вечер, има си приятел. Малката още обикаля квартала, но вече усещам чуждото в мислите и, напуска ме малко по малко и тя... Опитах се да поговоря с Тодор, той почти не ги вижда. Не се получи, все зает... Всеки си заживя в някакъв си негов живот. А аз?.. Какъв е смисълът от всичките ми лишения и терзания?! Ограбих себе си... Животът ми опустя...
... Само ти ми остана...

Стана и отиде до прозореца. Преди често съм я сварвал така, до прозореца. Представих си, колко пъти е седяла сама до прозореца в стаята си, колко самотни нощи. Домъчня ми...
- Децата порастват, дори в нормалните семейства. Не трябва да ги изоставяш. Разбирам – засегната си, обидена. Но повярвай – на тях още дълго ще им е нужно сигурното пристанище, където да се завръщат от все по-дългите си скитания. Аз те искам. Но и разбирам колко егоистично е искането ми, да те имам само за себе си... Аз те имам – точно толкова, колкото ми е отредено и заслужавам, може би дори и повече... Ти принадлежиш на тях. Още дълго ще е така.
Хареса ми това, което каза за равновесието – да не го разрушаваме...
Аз съм твой...

Обърна се. Дойде до мен.
- Разумно.
Взе чашата си и ме погледна.
- За равновесието...
И пак заживях с нейните идвания и изчезвания. Продължавах да се затрупвам с работа, но едно огромно спокойствие и щастие ме изпълваше. Исках да го имам това щастие, всичкото на света – да и го дам. Светът ми пак се превърна в едно красиво и прекрасно място, а животът ми – в очакване и раздаване.



Зимата си отиде. Пролетта отново се върна при нас, със зеленото, с надеждите. Езическото затова толкова дълбоко е заложено в нас – защото е част от живота. Всяка нова луна, всяка нова пролет ни прераждат. Животът се събужда заедно с природата и повтаря част от кръговрата, който се състои от много малки кръговрати, а те от своя страна са просто мигновения пред ставащото. Щастливият човек се слива с тази хармония, става част от нея, без дори да забелязва това. Измамното затишие преди буря...

Една вечер, когато се прибрах, пак я намерих в онази поза, с прегърнатите колене. Пак беше тук и пак беше далече, отсъстваща. Усетих, че нещо не е наред. Седнах до нея и я прегърнах.
- Хей, какво има? Наред ли е всичко?
Сълзите и сами тръгнаха. Не се обърна към мен, не ме прегърна. Зарови лице в коленете си и зарида безпомощно.
- Убих го...
Какво ли не ми премина през мислите... Без паника, казах си. Каквото и да е станало – вече е станало - нея трябва да опазя.
Извадих бутилката с уиски, налях в две чаши. Не казах “наздраве”. Хвана чашата с две ръце, и двете трепереха. Изпи почти половината. Видимо се поовладя.
- Трябваше да го кажа на някого...
Не попитах – какво трябваше... . И аз отпих и оставих чашата си до нейната – да не забравя, че съм тук. Пак отиде до прозореца и се взря навън.
- Защо ме наказваш, Господи? Защо? – изплака. – Толкова ли съм лоша?..
Върна се, седна до мен и зарови лице в краката ми. Помилвах я по главата. Не знаех какво да направя. Не смеех да реагирам, изчаквах.
После започна да говори. Никога не беше говорила толкова много. От няколко седмици Тодор се върнал при нея. Нещо се объркало в схемата на бизнеса, единият партньор го намерили застрелян в колата му, другият – изчезнал. Бях чул за тези неща по медиите, но и през ум не ми беше минало да ги свържа с нея. Тодор се отървал само с пребиване. Явно – били са наясно кой-доколко е набъркан в нечистото...
Бил прогледнал – защо му трябвало всичко това. Искал да почне - отначало и на чисто. Децата, явно много им е липсвал, просияли. Тя – нямала какво да направи – неговото място в сърцето си стояло празно, каквото и да разправят за женската психика – приела го...
Новото равновесие и струвало доста усилия, усещах, че от известно време е по-напрегната от обикновено, но не насилвах да разбера нещата – каквото трябва, един ден щях да го науча.
Животът и приливът на щастие отключили древна тайна в организма и, предназначението му. Усетила се несама. Усетила и ужасяващото в ситуацията, колкото и банално да изглеждало всичко – не била сигурна от кого е детето... Не била сигурна – дали го иска; не знаела – какво би могла да му даде; годините... ; а и как ще приеме всичко това семейството и обкръжението и...
Направила изследвания. Уредила операцията...
Нещата приключили. Останали въпросите... И съвестта...

- Искам повече да не ми се обаждаш...

За втори път ме напускаше. Въпреки цялата и обърканост, усещах обичта и. Опитваше се да опрости нещата, за да може да ги приеме. Опитваше се да не ме нарани. Новото равновесие не беше издържало на натоварващата ситуация. Корабът беше тръгнал да потъва и всичко излишно, без което можеше, трябваше да бъде изхвърлено. Въпреки паниката нещо завръщаше разума, действията ставаха убийствено точни и прагматични. Любовта отстъпваше пред обстоятелствата. Но не умираше. Затаяваше се, като анаконда, способна с месеци да гладува и да изчаква. Но нищо не е в състояние да се спаси от задушаващата и хватка...

- ... - ще можеш ли?..

Себе си не попитах. Стигаше ми да знам, че я има, и че ме обича. Моето равновесие свършваше със смисъла, нейното - започваше оттам. Мъртвият и свят – беше я повикал неустоимо – не можеше да избяга. Засега... Това, че се опитваше да го спаси, значеше и много, и нищо. За пореден път се опитваше да постигне поредното временно равновесие в живота си... В едно море никога не можеш да пътуваш на два кораба едновременно. Или ти си корабът.. или пътуваш с него. Останалите се давят, кой по-рано, кой – по-късно.
Беше вдигнала глава и ме гледаше в очите. Разпадащият се свят чакаше да бъде спасен, а един трябваше да бъде разпнат, всъщност – една... Беше го направила вече с изрязването на част от себе си, която не беше нежелана. Сега се опитваше да изреже друга не нежелана част от себе си – мен... Аборт след аборт... Бях и се случил непредвиден. Не ми беше времето, мястото, начина...

- ... - ще можеш ли?..

Спомних си един ред от стихотворението на някакъв безименен поет: “... любов ли е това усещане за болка...”. Болеше, наистина...

- Не знам...

Бях до прозореца. Гледах я как пресича улицата. Походката и беше уверена, на човек – избрал. В този живот, изпълнен със сложности, по-лесно е да отстраниш проблема, отколкото да го решиш. По Сталински – просто...
Само че животът от другата страна на улицата е същият – както и от тази. И любовта винаги намира времето и начина с някое от неизброимите си форми и лица, да сложи ръка на рамото ни и да се взре в очите ни.

- Как си?..

Знаех, че ще го чуя - далечен глас по телефона в самотна вечер. Свещ, чаша, тиха музика на саксофон... Абортите никога не се забравят. От никого... Раните са за запазване на равновесието... И за да помним колко крехко и уязвимо е...

Знаех, че ще се обади. Не ми каза “Сбогом!”. Ключовете – нямаше ги на пирончето зад вратата.
Зачаках...