автор: Nadya

Така се надявах да се размина с тази болест, щото съм калЕн. От къде да знам, че с мускули, мисъл не можеш да прогониш. Промъкне се някоя, задълбае като свредел и се настани удобно под челото ми. Отвориш уста да кажеш нещо, а тя те изпреварила. Пърха в светлината на мижавото ти фенерче.
Муха е викаш си и замахваш да я удариш, а плесницата оставя белег на бузата ти. Съмнителна работа, подозрителна даже и аз сега какво да правя, като и усещанията не помагат. Казват, имало пусков момент, там, от където се пускали натрапчивите мисли, ама кой ги пуска не разбрах. Затова се върнах години назад да търся спусъка и като го открия да го изключа. Вървя си аз, а насреща ми планина, малък трябва да съм бил, щото по-късно планината се оказа хълмче. Лесно открих пътечката, оная с големия камък, където всяка пролет си оставях мартениците. Весело ми е, а край мен едно плаващо зелено, едно ароматно, едно пролетно, чак свят ти се завива. Забравил съм си слънчевите очила, а слънцето се влива на воля в очите ми. Навеждам се аз, да си потърся мартениците и една сянка се прихлупи над мен. Това ще да е пускането…обръщам се, а той ми вика, обръщай джобовете. То и да обърна, полза няма, ама нали съм страхлив…После му викам “Какво търсиш, то аз, ако имах, пеш ли щях да се движа и по пътечка някаква си!” Разсипаха се усещанията ми от джобовете, запълзяха по пътечката и докато разбера какво става, камъкът се оказа върху лицето ми. Усещам, нещо ми лепне в устата, а усмивката ми залепена на камъка. Това значи, трябва да е бил спусъкът, ама не разбирам как да го изключа. То да имаше бутонче някъде или поне копче, а то нищо, само лепкаво и гъсто. Тръгнах да си събирам усещанията, а джобът ми се пробил. Аз събирам, те изтичат…, ами сега, как ще продължа нататък. Точно тогава една натрапчива мисъл като змийче си пробива път в хаоса на мозъчните ми клетки.” Забравил си включена ютията, връщай се веднага. Забравил си…Забравил си…”След такова убийствено повторение, няма как ще се връщам. Замислям се, имам ли ютия? Имам. Включвам ли я? Включвам я. Ама като не мога да си спомня, кога точно за последно я ползвах. Май беше преди месец и как така ще е още включена. Върнах се на бегом, нали си имам бързи мускули. Гледам ютията се кротнала в кутийката, забравил съм да я разопаковам. Мисълта ми се подхилква. Така е, като не й открих бушончето да я изключа.
Реших внимателно да се вгледам в сънищата си, то там по-рядко се вмъква тая натрапчивата, но знам ли…може да открия ключе, а и ключалка. Ще я заключа в сънищата и там ще си остане. Заблуждавал съм се, не аз тя ме откри и преди да врътна ключа, събуди ме, нахалницата. “Ставай и пиши!... Ставай и пиши!... Ставай и пиши!”Ей, такива очи ококорих, поглеждам часовника, няма и пет. Трябва да съм спал около три-четири часа. Тая няма да я бъде, затварям очи и решавам да си доспя по най-лесната схема-ще броя овце. Ще я преборя с друга натрапчива мисъл и започнах…”Аз съм пастир. Водя овцете на паша. В мрежата има дупка. От там може да мине само една овца и, ето: Една овца, две овци, три овци, четири овци…сто овци, пиши, сто и една овци, пиши…” Трябва да съм стигнал някъде до двеста и се усетих, тя и между овцете се е вмъкнала, заспиване няма. Май и тоя път ще я послушам, пък може и да не ме лъже. Станах, взех листи и химикал, то тъй и тъй сън няма, ама вместо да пиша започнах да рисувам, ще я надхитря, викам си. Поглеждам към рисунката, а натрапчивата ми се хили от листа. Зъбите й бели и равни, муцунки ми прави, на анимарано филмче ми прилича. Тоя път може и правилно да ми се е натрапила, я чакай аз да опитам и получи се. Само дето от тогава всяка сутрин съм на крак в пет часа и пиша. А значи можела и да помага, но само, когато си поиска. Тая от натрапчивите си я харесах и си я оставих за постоянно.
Така и така не открих нито ключ, нито ключалка, а и спусъка потъна някъде по трасето, та реших в подробности да се занимая с всяка натрапчива мисъл, та да ми носят само положителни емоции. Пак в грешна посока съм тръгнал, ама като все препъни камъчета из пътя ми, тъкмо се поизправя след едното и хайде на другото. Търкалям си се по пътечката, то май повече надолу…, а да сте виждали някой по баира нагоре да се търкаля?! Затраях си аз след едно камъче и чакам, пък може да се сети някой и нагоре да ме подхвърли. Точно тогава една от натрапчивите се втурна да ми помага.” Влюби се и ще ти олекне. Влюби се…Влюби се…”Така де и аз искам, ама кой ще ме хареса такъв препънат, а тя се настанила удобно и не ми дава да продължа по пътечката. Оглеждам се аз за приятелчета, не са останали много и защото натрапчивата беше много настоятелна, регистрирах са в сайт за запознанства. Основно любов търся, ама не каква да е, а истинска, от ония дето сърцето все в коленете почуква. То било лесно, аз да не знам и като започна едно влюбване…и аз не мога да разбера в коя по-точно съм влюбен, ама ми трепка отвътре. Десетина любови трябва да бяха и все по снимки. Толкова шеметно ми стана, че и камъчетата започнах да прескачам и по баирчето нагоре си крача, ама не със зор, с летеж. До тук добре, викам си, ама много добре не е на добре и точно така и стана, щото си падам малко фаталист. Любовите взеха една, след друга да си отиват. Само една остана и за съм се хванал за нея, като удавник за сламка. Тогава се промъква една от натрапчивите: “Тя си има и други, не ти е вярна. Тя си има и други…Тя си има и други…”А сега де, тая как да я обърна в положителна? Дълбае ли, дълбае, чак до сърцето ми стигна, на ревност взе да ме избива. Ще трябва да я проверя тая любов, че да ми олекне. Започнах да й залагам капани, все в някой ще падне. Ще падне, ще падне, ама не пада, държи се отгоре и изкуствено дишане ми прави против ревност. Дълго се гонихме с натрапчивата, кой кого не разбрах, ама и сега ми е едно натаралежено като си спомня.
От вчера ми е едно такова спокойно, влюбено, идилично, унесено и изведнъж се промъква едно напрежение.” Нещо ще се случи, внимавай! Нещо ще се случи…Нещо ще се случи…”Внимавам аз, как да не внимавам, оглушавам даже от напрежение. Ще се случи, хайде пък и ти, точно сега ли, когато се чувствам толкова олекнал и ми е хубаво. Какво да ви кажа, случи се, разболях се, очите ми червени, на вампир съм заприличал, а гласът ми един такъв шепнещ. То в сайта много, много глас и не ми трябва, щото там с ръце се оправям, ама гледам и дамата на сърцето ми я няма. Като ми стана едно тъжно, едно разхвърляно, доплака ми се. Нали си нямам друга работа, а и си имам търпението на рибар, трая си и чакам. Чакам ден, чакам два, чакам три…изгледаха ми се очите и червеното не минава. То до тук беше тая любов, ами да се огледам за друга, та да ми мине и болестта и тъжното. Да, ама не…тоя път влюбването трябва да е било по високата скала, щото не ми минава. Нали казват, че след лошото хубаво трябва да ти се случи. Зачаках хубавото, на най-предния ред съм седнал и съм се вторачил в монитора, рефрешвам си през минута и точно тогава се настанява до мен една от натрапчивите.” Обличай се бързо и излизай, навън те чака изненада! Обличай се…Обличай се…” Токова настоятелна беше, че тоя път изобщо не й се опънах. Скочих набързо в дънките и хукнах да си търся изненадата. Целия град обиколих, къде ли надничах, ама няма. После се сетих, те изненадите идват изненадващо, аз така като я търся, тя няма тя ме намери, ще се разминем, щото може би вървим успоредно. Спирам на едно кръстовище и се оглеждам…светофарите нещо са объркани, всички светят само червено. Тук трябва да е срещата, щом светофарите ме спират. Подпрях се на ъгъла на мисълта си и чакам. Дочаках я…върви насреща ми, а очите й развълнувано море, ще ме удавят. Вадя снимката от джоба си за сравнение, тя е…минала през сайта и като видяла, че ме няма тръгнала да ме търси. Трудна любов се оказа, най-трудната, щото все на червено се срещаме и последната, както разбрах по-късно. Обменихме си някои от натрапчивите, за да не се стресираме взаимно. То и споделянето било голяма работа, щото като си ги споделихме и те започнаха да намаляват, докато накрая остана само тая с писането. Нея си я запазих и любовта също. Имало ключ и ключалка и спусъка намерих.