Ум-па-па, ум-па-па, ум-па-па...
Това е животът, да. Тя го знае.
Мислиш, че нещо е предизивкано от друго нещо, пък то е предизвикано от съвсем трето нещо.
Eдин велик майстор на разказа беше казал – никога, ама никога не започвайте така разказа си, защото господин читателят ще се хване за главата. Това, последното не е точно така, но е извод, наложил се през времето.
И така, Тя танцува валс в кухнята си. Там минава голяма част от живота й. Днес приготвя обяда.
„По върховете на Манджурия” - ум-па-па, ум-па-па....
Тя е по върховете на Рая, оттам само протяга ръка и ...Седмото небе е нейно!
Върти се в страстно-нежните обятия на въображаемия си кавалер.
И плаче!
Oт мъка?
Неее!
Плаче, вероятно от лука, който реже в момента, докато се върти под звуците на валса?!
Неее!
Плаче...
От щастие...
Кратко щастие, в един кратък отрязък от нейното време.
Ако прибавим едно кратко щастие от един кратък отрязък време, към друго кратко щастие от друг кратък отрязък време....? Дали ще се получат две кратки щастия?! А колко към колко да прибавяме, за да се получи голямо щастие?!
Или... по-важното е, че се случва?!
Да!
Плач.... от щастие!
Гергьовден, 2007
Евгения Маринчева