автор: mandir

       Отначало ги вземаше боязливо, остри завои по тесен, почти дърварски път, но с отлично качество. Предпочиташе да минава по него, защото беше най-малко натовареният за Банско, но напоследък нямаше особена разлика с алтернативните, само че по този се надбягваше с тежки скъпи джипове, докато по другите пътуваха огромни камиони към растящия с фантастични темпове град.
       Откриха го случайно с колеги инженери при една командировка, искаха да видят чудото на късния социализъм язовир Белмекен, но всички бяха толкова замаяни от пиене при банкетите на ръководителя, че се объркаха, а когато разбраха грешката, бяха вече твърде ниско. Пейзажът беше прекрасен по рилски, отделните пояси на гората се сменяха с невероятна скорост от завойче до завойче. Струваше му се идеалното място за опита. Беше понеделник сутрин, работниците още спяха по обектите, а шефовете по хотелите, или подготвяха оперативките си някъде далеч - делеч. Никой не искаше да пътува в такъв куц ден, за да срещне пръв киселите физиономии на „набутаните” на площадките кадри, чиито дивотии винаги бяха в колизия с тези на администрацията. Тъкмо сив навъсен ден за божи съд.
       Някога, когато криминалистиката и правото са били в зачатък или пълно шарлатанство, а хората са имали повече страх от невидимите сили около тях, за заплетените случаи са използвали особената процедура на божия съд. Това е представлявало някакъв вид изпитание, обичайно изтезание или двубой, при което се оставяло на бог да реши дали човекът е виновен и да му помогне да издържи изпитанието, или в кръстосаните мечове да посочи правата страна. Нямаше изтезание, от което да го боли повече отколкото от болката, с която се будеше всяка сутрин, а с тъщата меч не можеше да кръстоса, защото тя се криеше зад гърбовете на цялото семейство и все го поставяше капо. От друга страна вече не понасяше отчуждението в дома и трябваше да намери някакъв изход.
Опипом отвори шишенцето с болкоуспокояващи, изтръска ги на седалката, взе едно и го погълна. След това си дръпна щедра глътка водка от пластмасовата бутилка с колоездачески дозатор и натисна педала на газта - колата забележимо ускори и предметите се залюляха със забележителни амплитуди. Мозъкът му заработи с подобно ускорение – прекарваше за кой ли път картините от тъжния си живот, който може да се каже беше в разцвета си.
       Започна от безпаметния ден на уволнението от армията и седмицата яки запои след това. Провинциалната сивота и затворилите се в черупките си хора, които го принудиха да потърси студентските си приятели. Спечелването на съпругата му, доказването пред нея през редичката от глупави събития, които той приемаше като изпитания, радостта от първите успехи на организирания с приятели от детинство самостоятелен бизнес. Шемета от любовта, в който прие спокойно курвенските й изпълнения и трудния път до сватбата - заряза семейството си и бизнеса с приятелите, намери си работа и се премести на квартира близо до нея в София, заживяха заедно за по два-три дни в седмицата. Родителите й не го одобряваха, искаха момче от техния край или от „голямото добрутро”, а за второто не покриваше критериите им. Все пак според таткото беше достатъчно приемлив и по някое време си уредиха отношенията. На сватбата за последен път се видя с майка си, старата скоро се спомина от рак – не можеше да се каже коя беше причината, но той си сложи, че е от тъга по загубения любим син.
       Надяваше се с времето нещата да се наредят някак си, но така и не стана част от семейството. Тъщата не прости на щерка си, че иска мъж, подобен на баща й, макар че в началото беше много любезна. Отчуждението не изчезна и нощите с жена му бързо охладняха. Взе си ново хапче, всъщност две и дръпна още по-щедро. Мислеше си, че детето ще промени нещата, но и раждането на дъщеря им не донесе опрощението. Жена му беше заета по цял ден и свободната тъща възпитаваше малкото в нейните ценности. Миленка много го обичаше, дъщерите са подсъзнателно привързани към бащите си, но сам усети как постепенно татко ставаше лош за почти всичко.
       Ново хапче и още водка. Мина му мисълта за развод, но определено нямаше да реши нищо. Щеше да стане един от безбройните неудачници в големия град, с времето щеше да затъва още повече в мизерията и щеше да проточи агонията си с двадесетина години. Накрая Милена нямаше да иска да го види, точно както той не понасяше собствения си баща.
       Всъщност проблемът беше повече от тривиален, в един дом, пълен с умни хора трябва един глупак с авторитет, който да ги върти на пръста си и да ги прави нещастни,макар че от това по-щастлив няма да стане. Беше го виждал безброй пъти около себе си, но се надяваше с добро и честно отношение в неговия дом да не се случи. Обаче амбицията на селската женица да стане софиянка беше по-страшна сила от всичко. Жена му скоро започна пак да му изневерява на принципа, че „щом не ти изневерявам в сърцето си, не съм ти изневерила.” Късните й прибирания и виждания с приятели отначало епизодични, зачестиха стремително. Той си беше широко скроен и по примера на милата покойница не вярваше първата мисъл на жената при присъствието на мъж да е да си вдигне краката, но отчуждението растеше във вечерите, в които гледаха снукър с тъста и си играеха с детето, а жена му се прибираше весела и доволна по малките часове, при сияещата си майка. Напоследък спряха и секс да правят, за второ дете и дума не ставаше.
       Ново хапче и още водка. Да, запознаха се с господин перфектния. Разведен, шест-седем години по-голям от него, работи в някое си министерство, кара новичък джип. В интерес на истината новички джипове караха и приятелите му, бизнеса с които заряза заради брака. Но той като човек на заплата, както и тъста впрочем, караше коли втора употреба. Перфектният много харесваше Миленка, а и тя се разбираше добре с чичкото, който зачести на семейните вечери. Въпрос на време беше да му дадат пътя, това беше ясно, а със съпруга адвокат ако успееше да спаси нещо от спестовната им книжка щеше да е постижение. Не че му трябваше, но наистина извън това лицемерно семейство просто наистина нищо не му остана.
       Ново хапче и още водка, скоростомерът полудя, а пътят стана триъгълен. Ето ги скалите, процеп, тесен и висок, като котешка зеница, като огромна порта. Колата прелетя над мантинелата в светлото. Всичко се събра в ослепително светъл кръг, в центъра на който беше безкрайно познатата фигура на дребна женица в светли дрехи. Стържене, стържене, някъде безкрайно в страни нещо се раздираше, но вече не му пукаше.
     - Идвам,мамо!!!!
* * *
       „Странна катастрофа, сержант” – полицейският офицер разглеждаше местопроизше-ствието, за което сигнализираха дървари – „че не е овладял колата, е ясно... Но как не е засегнал мантинелата, нито колата е станала на пюре – загадка. Как е изхвръкнал през шибидаха, а не през предното стъкло? И що за дивотия е това?”
В дерето почти невредима, но пълна с вода стоеше старичка кола в цвят бордо, при удара с водата водачът беше изхвръкнал през люка на тавана и в момента се намираше в странна поза на скалите на другия бряг – безметежната усмивка на полуизлегналия се в локвата кръв мъж не беше най-стряскащата, по него липсваха натъртвания и охлузвания, човек би казал, че се е спасил по чудо, ако не бяха петте страшни рани, нанесени от тънки като кристали парчета от скалата под него. Едно по-голямо през гръба стърчеше от гърдите му, две през китките и две през прасците.