Въздухът трепереше над заледените полета, а очите му, присвити от белотата, се взираха напрегнато към хоризонта. Всичко му се струваше еднакво. Не помнеше как попадна тук. Един ден просто чу стъпките си и отвори очи. После видя снежните човеци.
Хиляди. Милиони. Цялото поле бе осеяно със тях. Очите им, като че постоянно го преследваха. Въглени. Тлеещи въглени бяха. Усещаше топлината им зад гърба си. Понякога чуваше шепот. Обръщаше се, но те стояха все така мълчаливи. Един път се вгледа зад себе си и отскочи ужасен – не видя следите си. Снегът бе равен и гладък. Гърлото му пресъхна, опита се да извика, но чу само свистенето на дъха си. Някъде проплака дете. После се чу песен. Красива и тъжна песен. Помнеше я от малък - майка му го приспиваше с нея. Тя имаше хубав глас. Красив и тъжен. А думите…думите оживяваха в устата и:
Почука ли ноща на вратата ти,
не се страхувай, момчето ми –
остави я да те прегърне.
Послушай песента на луната
и полюлей се
във люлката на звездите.
Затвори очите си, дете,
и никога няма да се загубиш.
Очите му натежаха, а страхът постепенно изчезна. Изведнъж стана горещо. Адски горещо. Снежните човеци се стопяваха. Кап-кап. Главите им падаха и въгленовите очи просъскваха в локвите. Кап-кап. Снегът се топеше. Превърна се в река – спокойна и тиха. Водата обгърна тялото му, издигна го на повърхността и го понесе напред. Отнякъде просветна слънце. Крехък, срамежлив слънчев лъч проби сивото небе. Водата изчезна. Някак внезапно се изпари. Ръцете му погалиха земята и той загреба с шепите си от топлата ситна пръст. После я хвърли нагоре. Прашинките се разпръскваха наоколо и се превръщаха в семена. Пръстта ги прегръщаше и те покълваха. Поникваха треви, цветя, дървета. Слънцето се показа и очите му се отвориха. Лежеше по средата на пътя, а далеч пред него вървеше малко момче. Извика и момчето се обърна. Позна го. И пътя познаваше. Помнеше го. Помнеше и дърветата. Хората. Птиците… Направи няколко крачки и погледна назад – стъпките му се отпечатваха. Усмихна се и помаха на момчето. Беше си у дома.