автор: gorski

Когато останаха няколко души
(а може би трябва да кажа: душИ),
събраха трохите от кирилски букви,
събраха реликви, псалтири, икони,
увиха ги в бяло-зелено-червено платно;
и като шепнеха "О, неразумний!",
взеха по камък от Конника
и го укриха под ризите вляво.
Камъни други, големи, побиха
на съкровени места - да се знае
къде са били им земите,
къде са заровени костите
на безутешните техни отци.
Сетне издялаха лодки от орех,
бързо загребаха с гладки дъски
от бесилки, срелбища и кръстове
и през морето отплаваха.
А зад гърба им, простряна на Дунав,
остана да съхне одраната кожа
на романтичния лъв...
Колкото повече се отдалечаваха,
толкова кожата пО се смаляваше,
догде се превърна тя в кожа на куче.
Но накъде ли отиваха прочие?
Дали към пустинните пясъци,
или към джунглите на Амазония?
Към потъналата Атлантида ли,
или към своя нов Онгъл сред ледовете?
Бягаха от кръстопътя размирен,
като си носеха кръста и кръстните мъки.
Търсеха място зАветно,
търсеха с гняв раковина
за новия бисер на своя извечен дух.
И тъй, в океана навлязоха. Живи.
Българокрушенци.
А всичко се случи в годината Хикс.
Аз, пишещият с длето
върху камък безмълвен,
останах последен на пустия бряг.
Ръката ми... вече... вдървена...
И онемях.