автор: TheViktorian

И колкото се връщаме понякога,
в неслучените спомени надвесени,
улавяме
фантазиите- влакове
превърнали се
в дежа вю десЕни.
На ужким пак тревата зеленееща,
престорено проплаква чрез росата.
Снегът
по ябълката в бяло грееща,
жужащ от венчелистчета –
не се разстапя.
А падналият до витрината врабец
съвзема се,
повдигнем ли го в длани.
Утихнал
огънят превръща се в прашец.
Дъги усмихват
бурите необуздани.
Неподражаема сантименталност
открито ни намига в съзаклятие,
донасяйки със себе си реалност
през инцидентно
междучасие.