автор: mastilo

Тъмно е,
Търновград,
горест е,
седнал до мен
плаче мъж,
пие се,
сочи с пръст
и му доливат.
Питам го:
- Млад си,
защо си отиваш?
Казва ми:
- Бия жена си.
- Толкова ли е лоша?
- Не е толкова.
- Деца имаш ли?
- Син имам.
- А той гледа ли?
- Гледа.
- Не си пий парите тогава,
ей го прозореца, скачай,
Янтра те чака, синът не.
Той ще порасне и утре
жена си ще бие
и тебе.
Очите му станаха въглени,
кокалчетата на юмруците
сняг на слънце,
устата на черта
и се пусна:
- Кой си ти, бе,
че да ме учиш,
дървено философче?
- Дървено,
ама с як корен.
И от клонките - перодръжки,
соковете - мастило,
на пролет листя книги,
на есен редя библиотека.
А синът ти няма да има,
ни тебе, ни нея,
ни себе си.