Люлеят се везните.
Равновесието е изгубен златен град,
за който картата е на парчета,
разпръсната между скъперници,
наивници, глупци
и влюбени захвърлили очите си,
за да четат по брайла на душата.
Губим се във лабиринти от мечти
и норми, спорещи с крилата.
А времето е хлъзгаво от сраст
и се препъва по накамшичените улици...
И ти познаваш оная страна самота
на имащия всичко
и нищичко за себе си.
Нали?
Напомняме танцуващо с вятъра перо –
тъга на птица,
сънуваща гнездото си.