автор: esperanca

                                                                                                    /П.на п : 8:6,7/
Бездомно бродел странник по земята. Така се случвало, пътят му минавал все по безлюдни места. Отдавна не бил слагал залък в устата си. Забравил вкусът на хляба. Вече бил на края на силите си , когато пред него изникнала чудна долина, в чиято прегръдка се гушело притулено, китно село. Погледнал странникът селцето и рекъл :”Ако си преброил до тука дните ми, нека бъде волята ти , Господи, но преди това дай за последно да си припомня вкусът на хляба.”
И се спуснал към селото. Щом го наближил, разбрал , че е дошъл във време на жътва. Рядко се мяркал човек по улиците. Огледал се страникът и решил пред богат дом да спре, да поиска милостиня, за да не ощетява сиромашка къща. Отправил се към огромна дъбова порта, обшита с кована мед. Още не почукал и сам господарят на къщата се показал. Съзрял странника, викнал го и започнал да се хвали :
          - Ела човече, да видиш каква реколта наспори тази година. Едва-що започна жътвата, а хамбарите не могат събра житото...
Дълго се хвалил господарят за изобилната реколта, за пълните хамбари, за белите самуни, които ратаите вадили от пеща, а от омайващият аромат на прясно изпечения хляб краката на странника се разтреперали и главата му се замаяла. Пречерняло му пред очите от господарската щедрост, която се изразавала само в многословието на езика му, а сърцето му останало бедно и заключено както били слепи очите му и не видели озъбения глад в зениците на странника. Тръгнал си той, а от чудния разказ за прясно изпечените хлябове устата му се пълнела със слюнка , която с усилие преглъщал, очите му изсветлели от буцата , дето стискала гърлото му и погледът му се удавил във влага. Треперещите му нозе несигурно го водили по калдаръма на уличката и неусетил кога стигнал края на селото. Тогава в гърдите му запърхала с крила една пеперуда и разбрал, че душата му го напуска. Приседнал в слога до пътя и погледнал към синьото на небето, но вместо с ведрина , то му отговорило с жълтата жар на обедното слънце, която пресушила и последната надежда в душата на стареца и той примирено свел глава :”Е, Господи, наближава земния ми край. Цял живот гладен скитах по тази земя и сега гладен пред теб ще се явя”.
Току – що си помислил това и чул някой да го вика по име. Огледал се и едва забелязъл до плета от живи клони на последната къщурка, стой прегърбена до земята, сякаш все търси нещо, старица в черни дрехи – жалее някого. С мъка се надигнал странникът, приближил до нея и се вгледал в лицето и. А то – щедро набраздено с ралото на живота, дълбоки коловози разсичали страните му. Гъстата пайжина се преплитала и в множеството бръчки се губел началото и края на тази плетеница. Но странно светели очите на жената. Срещнал погледа и, а така и не видял техния цвят, защото жив огън горял в тях, разпръсквал блага топлина и старицата сякаш цялата светела. Не видял да помръдва устни, но чул като му рекла :
          - Не бръзай, пътниче. Виж, сили не ти останали вече, а и душата ти се спряла на зъбите и от очите ти наднича, види се жаден си нещо, не иска да те напусне и да те остави с отворени очи.
Смаял се странникът ,че прочела последното му желание старицата и не се усетил кога го въвела в къщата. А то, къща ли било.Повече приличало на землянка. Тогава той си помислил с болка : „От къде в тая сиромашия ще се намери парче хляб и то аз ли трябва да го взема”. А тя отново прочела мислите му и заговорила:
          - Откакто почина моя другар, голяма немотия ме налегна.Рядко се завърта жито в тоя дом, но ще премета нощвите, може пък да събера малко за една питка. То колко е човешкия глад.
          Докато разказвала историята на своя живот, старателно премела два-три пъти нощвите и замесила питка от брашно и вода, която опекла в пепелта на огнището. После я подала на странника и благословила. Далече била тази питка от дебелите господарски самуни, но пътникът здраво я стискал в ръцете си, усещал как нейната топлина се предвижва по пръстите му, от там се разлива по цялото тяло, та чак до сърцето му, чак до очите, където се била спряла душата му. А тя наситена от топлината на малката питка го напуснала.
          Странникът така си и останал, приведен към земята ,здраво стиснал хляба. А в очите му играели засмени пламъчета от топлината на споделената любов.