автор: amebcho

Вървя напред, само напред.
Назад. Това понятие престава да съществува за мен. Изпарява се от горещината на съзнанието ми, подвива опашка и без дума остава при себе си. Едно отминало ехо. Един крайпътен знак, покрай който си минал преди време, много време. По време на своето движение. С дни - пеша. Само пеша. Оставям назад спомените. Те отлитат като листа на маргаритки под ръката на жесток влюбен. Не. Не позна. Аз не се опитвам да стана човекът без минало. Причината е дяволски проста. Разбираш ли? Всеки има моменти от отминалото настояще, които са плът от плътта му, орган от тялото. Вродени. Толкова вродени. Не.

Така аз се пречиствам. Защото отивам напред. Да. Напред и нагоре. Днес наобяд видях Планината в далечината. Планината. Великата планина. Целта ми. Моето спасение. Ходя от само десет дни, но все едно са минали години.

Години от момента, когато тръгнах. Когато напуснах пустошта на сивия ден. На бетоненото убежище на панелния тристаен апартамент, трети етаж, двайсет и една години живот. Често бях се питал преди... Кому е нужно това? Защо живееш в една малка, празна, безлична килийка... На теб? Това си бях доказал отдавна. През дългите периоди на странстване по България. През Каменния бряг, Широката лъка, Strange Mountain и хиляди други места. Навсякъде се нуждаеш от само едно - едно одеало (или спален чувал), което да те топли и от малко храна. Другото си го носеше със себе си - своето собствено тяло. Нищо друго.

Е. Разбира се бях тръгнал с раница, спален чувал, палатка, празна тетрадка, няколко дрехи, нож, малка тенджерка, желязно канче и други удобства. Неща, без които е по-трудно. И въпреки всичко нали все пак бях тръгнал? Към Планината.

Виждам я пред себе си как се е извисила. С меките си върхове и най-зелените гори. С малките си селца и истинските хора. Не тези, които през цял ден играят себе си, а тези които наистина са. И които наистина знаят как да живеят.

Отдавна чувствах назрялостта на този момент в съзнанието ми. Но гледах да го избутвам встрани. Встрани, където той пропадаше встрани от струята на моето внимание. Не ти трябва да тръгваш. Тук имаш всичко. Можеш да работиш по дванайсет часа на ден. А после да поживееш четири часа. Преди отново да заспиш и да започнеш отново.

В града ти си отделен с желязна ограда от твоята работа. Нещо е скрило пътя към мястото, откъдето можеш да усетиш плодовете на труда ти. Тези плодове са станали нечии други. Те са ти чужди. Не ги искаш в теб. Затова ги пилееш.

В града, където всеки е поел по собствената си пътека и не обръща поглед настрани. Към другите. Към тези, сред които някога е живял. Те сега са му като някакви чужденци. Имаш трийсет приятели. Всички други са членова на една безименна и сива маса.

Заспивам на два часа от планината. Запален огън. Опъната палатка. На залез станах свидетел на прекрасна картина. Планината се срещна със Слънцето. Двама великани, които се засичат всеки ден по веднъж и изглежда имат какво да си кажат, защото изглеждат толкова щастливи от тази ежедневна среща, колкото едно човешко същество не може да бъде никога. Затова те сияят. И душата ми също започва да става толкова красива.

После малко хапване. Хляб и супа. Малко сърбане със саморъчно-приготвения хляб. В палатката се наслаждавам на сънища...

Ставам и продължавам. Вървя напред. Напред към Планината. Напред към онова запустяло село, което ме зове.