автор: Marta

Пътят. Един и същ. Ама само наужким. Защото всеки ден петната са различни. Всеки ден местата им са различни, но са повече.
Профучават колите. Пътят е неподвижен. Пътят е притаено, опнато, черно чудовище. Привидно спи. Поглъща ги в далечината. Като оново гигантско морско същество , което героите взимат за остров и се качват на гърба му - това е от един филм, не помня вече анимационен или игрален. Качват се и после то започва да изплува...Изненада!
А пътят е там, всеки ден. Никаква изненада. Не е на филм, съвсем на живо си е, и би трябвало да не е такова страховито чудовище. Обаче си мисля, че е омагьосан, в определени участъци. Там където вече веднъж е пил кръв - кучешка, котешка, змийска, лисича, заешка, таралежа, човешка. И му е харесало. И пак иска. Демон. Асфалтов.
Какво им става на тия хора? Не знам. Питам се понякога, когато допускам, че пътят е съвсем невинен, и си е един обикновен, бездушен, черен асфалт, който няма нищо общо с тези чести, грозни гледки на премазани тела на животни, хора - няма да забравя онзи колоездач и бялата му коса върху асфалта и краката, прегънати под невъзможен ъгъл, и колелото усукано, изхвърлено встрани, бялата му коса върху асфалта и синята тениска, синя...
А демоните са в колите, зад воланите и правят някакви безумни, безмислени всекидневни жертвоприношения на някакво измислено божество с вид на благоденстващ американец. С тъп, бездушен, асфалтов поглед - много по-тъп и бездушен от самия път. Толкова пъти минаваме през това гробище, дърветата крайпътни като стълбове на срама, облепени в некролози, и плочите под сенките им. Студени...
Минаваме и заминаваме.