автор: rupani

Кората на дървото е неповторима.
Странна красота излъчва тя. Цял един свят може да се събере в кората на едно дърво.
Кората на дървото плаши.
Тя е толкова жива, натрапчиво красива и недостижима. Тя е толкова многолика и с всеки един ъгъл на светлината, която пада към нея се преобразява в нещо ново. И то е все красиво.
.....
Никой не рисува кора на дърво - това е безсмислен труд.
Ние сме свикнали да забелязваме дървото като цяло – неговите листа, неговият цвят, неговите клони и неговата благоприятна роля на фон. Дърветата заедно са за предпочитане пред едно дърво - излъчват повече чувство.
А кората на едно дърво?
Да, тя може да възбуди в нас нещо красиво, но никой няма да седне да я рисува, като нещо неповторимо. Кората на дървото няма индивидуалност за нас. За нас тя е толкова сложна, че предпочитаме да дадем индивидуалност на цялото дърво, но не и на нея.
От натура ние рисуваме прости неща. Човешко лице, човешко тяло, някоя сграда, улица, куче, залез, цветя, вази, сфери, ябълки и круши. Понякога и грозде... Все неща, които са близки до правилните геометрични тела, с които е започнало обучението ни като художници.
А кората на дървото... - тя е нещо твръде сложно и ние предпочитаме да я причиалим към простите неща. Никой не рисува песъчинките в пясъка.
Тя не се поддава на опростяване и ние предпочитаме да я опростим.
Когато се налага да нарисуваме кора на дърво, ние изпадаме в безпаметно състояние и рисуваме нещо, което да прилича на кора на дърво, средно-статистическа една такава кора, колкото да се отбележи присъствието й, и да се впише тя в общата концепция на картината.
Дори и да я фотографираме, пак не можем да достигнем до истинското й излъчване – фотографските техники са още твръде несъвършени.
......
Можем само да я гледаме.
За кратко.
Да се наслаждаваме и наслаждението ни да се усилва още повече от факта, че не можем да я отнесем със себе си. Нашата памет е също толкова несъвършена и не може да запомни кората на дървото.
Хваща ли се например някой да нарисува всички бръчици по лицето на един старец? Не, тези изтезания на изпитите по рисуване – сбръчкана баба за модел, стигат само до там, бабата просто да изглежда сбръчкана и що годе да си прилича. Но никой не се заема да сравнява: точно ли са отразени бръчките, пропусната ли е някоя или някоя сме си я измислили?
След изпита никой вече не рисува сбръчкани баби. Освен ако не му платят.
А всички тези бръчки и бръчици... - всяка една от тях си има история. Всяка една от тях таи в себе си разказ. Цял един свят е запечатан в тези бръчки, но никой не иска да го прочете.
Като в кората на дърветата.