автор: esperanca

.....А тя искаше да успее. С решителността на човек , за когото няма връщане назад, заедно с недопушената цигара изхвърли всички досадни мисли от близкото минало и затвори след тях прозореца на маздата.Те понесени от вятъра се разпиляха по шосето, но не успяха да се задържат върху него,полираният от утринен мраз лед ги отхвърли. И мислите , като подритнати безпризорни кучета заскимтяха след отминалия автомобил:”ще те намерим, непременно ще те намерим,никой не може да избяга от своето минало, миналото и ти си принадлежите , Яна , Я-н-а”...
Автомобилът спря на щедро осветения паркинг преди Правец.Сепната от промяната тя окончателно загърби своите мисли. Шофьорът беше изморен и нервен. Влязоха в ресторанта, за да закусят.Поръчанато преди половин час кафе, недокоснато изстиваше. На фона на общата мръсотия, в зле измитата чаша плуваше малко бяло буклуче.Въпреки че беше буклуче,то изглеждаше много чистичко и така беззащитно сред мазната прозрачна течност на кафето. Когато някой разклатеше масата, в чашата се образуваха мътни вълни, всичката тиня от утайката на дъното се надигаше нагоре и заплашваше да погълне бялото боклуче.То бе смешно в своята упоритост,но може би тъкмо поради нея , се задържаше на повърхността.”И аз съм като това буклуче,самотно, подмятано от прищевките на съдбата в блатото на живота.И се боря да изплувам от моето блато, където всичко ми е познато, а извън него...”
Мислите и бяха прекъснати от грубия разговор, който Кристиян водеше с някакъв човек на турски. Не беше забелязала кога непознатия бе дошъл до масата.Той отброяваше марки и ги оставяше на купчинката пред него, която непрекъснато растеше. По тревожния поглед, с който я поглеждаше Кристиян , разбра, че нещо не е наред.Огледа ресторанта. Само на две маси имаше посетители. На по-близката закусваха трима шофьори, които не сваляха очи от тях , видимо заинтересовани от развитието на спора .В дъното с гръб към ресторанта седеше възрастен човек, но на него едва ли можеше да се разчита.Погледът и се плъзна по паркинга и с нежелание установи,че освен камиони , нямаше нито една частна кола. Посетителите са преминаващи шофьори, два от тировете бяха с турска регистрация.Яна усети как през тялото и премина нервен конвулс след което я заля студена пот. Нямаше време да пита какво искаше турчина. По мустаците му имаше остатъци от супата, които бяха замръзнали в лоени топчета.Каквото и да искаше, не можеше да е нещо добро.До голяма степен разчиташе на изненадата от това, което бе решила да направи. Гневът винаги стоеше някъде притихнал в нея.Само трябваше да го събуди.С рязко движение стовари юмрук по масата.Банкнотите се разлетяха по земята, това запали огън в зелените и очи и техния пламък опожари Кристиян.Лоените топченца по мустаците на турчина ококорено се отдръпнаха назад.Сега само трябваше да се остави гневът и да я води.Той и придаваше такава сила и неописуемо очарование.При рязкото изправяне водопадът от кестеняви къдрици рукна и вече нищо не можеше да го спре. Красотата и предизвикваше страх.Приличаше на лъвица, която е заварила някоя хиена да си устроива пир на нейния улов. Не си даваше сметка какво крещеше, важното бе да остави впечатление, че владее ситуацията и всичко е под нейн контрол.Не сваляше очи от Кристиян, като продължаваше да го залива с нови пристъпи на гняв.Така бяха стигнали до вратата. Шофьорът вече се бе измъкнал и отключваше маздата. Едва когато се озова в колата си позволи да погледне в ресторанта.Турчинът все още стоеше опулено до масата, а марките лежаха в краката му. Никой дори не беше помръднал от мястото си. Автомобилът потегли с измъчено свистене на гумите и я отнесе към относителната сигурност , а на нея и се стори , че вятърът препрати едно далечно :”Машала”.
Пред очите и все още потрепваха лоените топченца по мустаците на турчина. Сега целият ужас от преживяното се стовари върху нея.Тялото и трепереше, мократа риза бе залепнала на гърба и, за един дълъг миг не чуваше, не виждаше нищо , главата я болеше с разцепваща болка, ушите и бучаха, някаква преса се стоварваше върху гръдния и кош и въздухът не и стигаше. От тъмнината бляскваха изведнъж огнени слънца, които се взривяваха в предното стъкло и я заливаха с нови вълни от непоносима болка. Някой и подаде цигара. Пое я с две ръце и не без усилие я допря до устните си. Едва на третата цигара нервното напрежение бе отслабило своя обръч.Сега усети ,че прозорецът е отворен и ледения въздух бръснеше скулите и.Огнените слънца бяха придобили нормалните си очертания на автомобилни фарове от движението в острещното платно.Небето и земята постепенно застанаха на мястото си. Вече чуваше монотонният ритъм на двигателя.
- Какво се случи.-с несигурен глас попита Яна.
- Помислиха ме за твой сутеньор.Бе стигнала до 1100DM и бе готов да качи още. –Кристиян се опитваше да скрие вълнението си.
- Извинявай.
- Не знам ти как разбра, но всъщност това, което направи ни спаси.Успокой се.Добре го изигра. За момент дори аз помислих, че превъртя. Е, ти получи своето кръщение. Приключенията май ще се окажат втората ти природа.
- Направих го от страх.
- Стръхът е силно чувство.Не му позволявай да те парализира.Сега ти действа по инстинк, но трябва да се научиш да управляваш страха си, да го подчиняваш на себе си, да го превръщаш в сила.Не се притеснявай повече няма да се налага, щом се качим в автобуса ще действаме по плана, поемам всичко в свой ръце.
Още не бе сигурна, че той завърши мисълта си, когато от задната седалка се разнесе равномерно похъркване. Не можеше да проумее как успяваше толкова бързо да пренастройва психиката си, но обеща да се научи. Колкото и да се опитваше да омаловажи случилото се , една натрапчива мисъл пулсираше в съзнанието и я държеше на щрек:”по-добре е ти да изненадаш първа, овладей страха си, дръж се като господар на положението.Ти...първа...овладей”.
Едва ли си даваше сметка колко различен щеше да бъде от сега нататък живота и. Все още можеше да се върне, бе по пътя за София, още беше в България, но тази мисъл безпомощно просветна дълбоко в съзнанието и бързо угасна отнесена от порой мисли за предстоящето пътуване.Какво я очакваше отвъд границата на познатите хоризонти, отвъд силите на волята, отвъд разумността на желанията.Още от малка си представяше, че не живее своя живот, а играе нечия роля в бурна пиеса. Заблуждаваше се ,че винаги може да слезе от сцената, щом спектакълът започне да се развива в нежелана от нея посока. Къде щеше да я отведе тази авантюра, къде свършваше границата на измислената приказка, за да започне истинският живот, от чиято сцена можеш да слезеш само веднъж. Ако загърбиш сценичния подиум само за миг, повече никога не можеш да влезеш обратно в спектакъла „Живот”,защото твоят миг е вече отлетял и на твоето място сега играе друг артист, родения от теб човек.
Беше разсъмнало.