И като прецъфтяващ слънчоглед
се рони Слънцето
в очите на скучаещото Вчера.
Узрели семена от стари спомени
чернеят там.Покоят ненамерен,
се скита по тревясали пътеки,
които водят в пазвата на времето,
върви усмихнат чезнещо полека,
а някъде встрани пришпорва стремето
на нощ с кръв буйна- цвилеща кобила,
последният ми ден, от теб избягал.
Покоят ще се кротне под могила,
където всеки мой прадед е кротко лягал,
когато пясъкът му свършил е, изтекъл
в стъклото, потъмняло от въздишките
на толкова усмивки и проклятия...
Не знам това дали го пише в книжките,
но ща не ща от пепелищата се раждам-
една фалшива, цяла в сажди Афродита
и пак прииждат на вълни копнежите.
Но ти върви! За нищо недей пита.