автор: kekla

Често усещам, че докато хората все още дишат и някак вървят, пътищата им така или иначе се преплитат, така или иначе се срещат.. Най-неочаквано се блъскат един друг усмихват се, гледат се преценяващо, и гузно обръщат глава встрани заради неспазеното обещание да продължат да се виждат, от което вече години ги делят..
Студено е. Студът прониква изпод ноктите и кожата ми. През гнойните пъпки изпъстрили болната ми душа.

Главата ми ще се разпръсне наоколо и ще замирише. На мърша и на нещо.. такова едно неопределимо.

Как ли мирише разплискана човешка същност наистина?

Може ли да се сравни с нещо друго, или може само и единствено със себе си.. не знам…

Ден е. Мръква се.

Нощ е. Съмва се.

Светът пак се е побъркал. По-точно мен побърква.

Аз се моля, моля се преди да напусна това място което душата ми обитава и често ми се обажда по телефона, за да ме повика на екскурзията, която смята да предприеме. Но днес телефонът ми мълчи. Защото не работи. Връзката с много от световете остана прекъсната за неопределено време. Както аз пожелах. Какъвто подарък избрах за себе си…

Пазиш ли се?

Пази ли се човек, когато вижда края си така близко?

Пази ли се от внезапно излъчената светлина идваща от него самия само миг преди да изгасне?

Плашеща ли е мигновената вяра, която също припламва и те кара да забравиш инстинктите си, които знаят, че това всъщност не е връщане обратно, знаят, че това е последен истински подарък от времето и именно тези инстинкти са така притъпени, за да можеш ти напълно да се насладиш на този подарък и да заживееш в мига, да заживееш и останеш заклещен там, дори когато мигът го няма, дори когато времето реши да ти го отнеме.

Но то няма да може. Просто ще отнеме теб от себе си.

Сигурна съм, че не можеш да ми повярваш сега.Та ти си толкова жив… И това не е твоят последен подарък. Но често именно нощта е мястото, когато срещам един човек.

Срещам го заклещен и то не само в един единствен миг.

Срещам го в много мигове и времето се връща,спира се и сипе памукови облаци.

Стари набръчкани ръце ме галят по бузите и ме учат да играя ръченица…

В друга нощ идват други мигове.. Просто за да ми напомнят за периоди от моя живот, които няма как да бъдат изкоренени. Периоди, които рано или късно пак ще се завърнат.

Често усещам, че докато хората все още дишат и някак вървят, пътищата им така или иначе се преплитат, така или иначе се срещат.. Най-неочаквано се блъскат един друг усмихват се, гледат се преценяващо, и гузно обръщат глава встрани заради неспазеното обещание да продължат да се виждат, от което вече години ги делят..

Нищо.. нищо не се променя..

Продължавам седяща тук и чакаща на спирката, от където мина толкова народ, където още ме замерят с дребни монети и ми обещават, че ще спазят легендата и ще дойдат пак на спирката.. Някой ден… Съвсем неопределено. Точно по човешки.

Казвам това специално за теб.

Покажи ми детското си желание, намери мечтата, която искаш да ти сбъдна.

Искам след време да дойдеш и да ми разкажеш какво е станало.

Не се притеснявай, ако не успееш, ще пазя място и за теб. До мен.

Ти ще бъдеш много по-висок и красив фонтан и ще пръскаш нависоко от себе си, ти ще си доказателството за цикличността на живота, ще бъдеш неговата реклама и силата ти ще е в това, което ти вече си направил… живял си.

Има време до тогава. Времето не те е дарило с онзи миг, за който ти споменах.

Времето не е решило да стане „бъдеще”. То е още „сега” и „преди”.

Обгръщат ме очите ти. Гледаш ме от развълнуваната нагарчаща кафява течност разливаща се из тялото ми.

Кафявата течност.. Прекалено често я споменавам и през цялото това време отпивам от нея.. Гледам как все повече се мръква около мен и става все по-светло.

Няма го Слънцето, няма я и Луната.

Съществува фикцията на кафявото метално-лъскавонещо до скоро топлещо ръцете ми, а сега помагащо ми да дишам и да поемам все повече глътки въздушни маси.

Виждам всяко момче с топката си, виждам как ми говори едно от тези момченца и ме пита какво направих със себе си, защо нямам топка, защо мисля за.. за какво ли не, защо оставям хаоса сам да се нареди, а не правя като него и не го подреждам всеки ден…

Право е момчето.

Преди и аз имах от онези дървени кубчета, предшествениците на по-сложните пъзели. Често ги подреждах и заспивах щастлива, че днес съм наредила хаоса. На сутринта се събуждах нямайки време да реагирам и виждах кубчетата отново разбъркани. Дори някои от тях липсваха.

Хаосът така и не се нареди. Идваха и продължават нови и нови пъзели. Не аз си играя с тях и не аз ги нареждам.

Те ме нареждат и от време на време подхвърлят и си скриват по някоя моя жизнено важна част за неопределен период…

До следващото мръкване. До следващата полярнанощ, до… няма значение всъщност. Фъфленето продължава, сенките не престават да са най-честите ми гости. Не преставам да им крещя.

Така и не ги заобичах, така и не секна враждебността ми към тях и непрекъснатите им усмивки, с които ме замерят.

Притихване. Тишина. Музика. Сън.