(Ретростих -
от цикъла "Спомени за Живковото време")
Вятърът от тъмното повя.
Тъжни мисли влязоха във мене.
Моя бедна, българска земя -
как сърцето ме боли за тебе!
Жал ми е за дивите ти зайци:
изловихме ги преди години
и - в сандъци с дървени капаци,
с кораби - изнесохме в чужбина!
Жал ми е за сурия елен,
който с тръбен рев краси гората:
кой ли чуждоземен бизнесмен
ще му отнесе - трофей - рогата!?
Приказен е морският ти бряг:
като златна огърлица свети!
Но навява тъжни мисли: как,
тридесет години след Девети,
пак в хотелите са чужденците,
а пък ние - пак сме по горите!
1976.