автор: mandir

                    Добре, че не сглупи да си обуе някои по-свестни обувки. Прахът вече стигаше до пищялките и сам се поздрави, че се сети да напъха крачолите на джинсите в кончовете. И за какво въобще се хвана на тази тъпотия, да пасе глупавото добиче... Селските ергенаши вече се бяха оцъклили и девойките ги гледаха влюбено как повръщат в насаденото или как носят на ракия.
                    И той си напъха една плоска в единия джоб на якето, в другия беше подаръкът от дядо за празника – табакера от кавказко сребро, нещо като семейна реликва, плячкосана от неговия дядо някъде из Тракия през Балканската. Май заради табакерата или заради ергенашите. Не се мешаше с тях никак, някога беше красиво нежно момченце, а те бяха като дялани с тесла и хич не долюбваха женственото според тях гражданче. Е, годините в София го направиха корав пияч, а веднъж насмалко да отнесе боя на едно диско в съседното село, защото най-личната им пайнерка си го хареса и той я нацелува пред културния дом, докато братовчедите му с кеф дармонеха домакините, но това не го сближи със селото. Пък и старецът беше толкова притеснен. Именният му ден, денят, когато събираше децата си на грамадна софра с основа пълнено агне на пещ, много неприятно се съчета с присъствието на малкото теленце, което в други дни сам извеждаше на ливадките край селото. Е, не държеше да гледа как братовчедите чупят стойки край пещта, нито разговорите му бяха интересни. А за да води животинката на въженце и висше не трябваше, даже можеше просто да я метне на рамене, толкова беше малка. Сутринта дядото му подари на четири очи табакерата, която от дете събираше възхищението му и просто благодарността и благородството задължаваха да предложи да си пие ракията сам на зелена поляна.
                    Само че тъкмо се разпъна под един орех и започна да мези с кисела бамя от едно бурканче и проклетата гадина пощръкля. Хукна по коларския път към лешниците сякаш я гонеха всичките кравешки дяволи. Мислеше че там ще се спре, но докато я следваше мързеливо, тя мина и замина лесковия блок на бившето ТКЗС и отпраши по към гората. Следваше я, доколкото можеше, къде ли щеше и да отиде, наоколо имаше само неразредена горичка, пораснала от изоставен разсадник на горското. Ако не беше ровил наскоро булдозерът им, както личеше от тънките стебла на прегазените от греблото и гъсениците борчета, територията беше практически непроходима за нещо по-едро от заек. Животното обаче продължаваше напред в гората, а пътят вече се катереше в самата планина. Задъха се, чудно то откъде вземаше тази енергия. На едно завойче поспря за малко, поспря и той, глътна малко ракия и запали цигара. Загледа вътрешната страна на табакерата, имаше гравирана някаква тлъста змия с малки крилца като перки на гърба и надпис с арменска или грузинска или някаква подобна азбука. Хихи, тематично, тъкмо се катереше по върха, на който според легендата живееше селският змей. Сигурно всяко селце си имаше такава. Даже още по турско време една от неговите пра-пра- и така нататък баби с емблематичното име Христина била от малкото привилегировани хубавици, които носели на влечугото млекце, за да не краде много девойчета от селото, а не чак толкова привилегированите му направили малко параклисче, носейки камъни, пясък и вар в престилките си от селото чак до върха. Защо мъжете не участвали в тези неща, не знаеше. След като турците избягали, някакъв овчар, непосветен в тези мистики, убил на върха необичайно едра змия, после през дивотията на социализма военните използвали параклисчето за мишена на артилерийски маневри, а разсадникът на горското дозадуши убежището на легендата, по което сега летеше нагоре лудата крава. Ох, дано срещне някое изродено потомче на змея и да обърне хода обратно, че той беше вече на края на силите си. Ще се върне в селото вир вода, ще удари две ракии и ще умре. Агнето щеше да стане в късния следобед след няколко часа, ама както се беше обездвижил в офиса, този маратон просто щеше да го съсипе. Запали нова цигара и ускори, гората редееше и ако добитъкът хванеше баира, спукана му беше работата. Ей, през соца обаче са работели хората, на връх планината имаше прекрасно иззидани баражи за спиране на ерозията, прецапа едно поточе по един такъв бараж и спря.
                    Теленцето беше застанало под една канара и гледаше жално. Ха така моето, писна ли ти, сега дъвчи по малко прясна тревичка, може и мъхче, сега, сега, батко ще приближи и ще хване в ръчичка ей това малко въженце, после ще ти хвърли сто кила бой и ще те заведе на дядо, а сам ще се натъпче като торба и ще умре..... Теленцето обаче хич и не мислеше да дъвче. Ако щеш, драга, аз ще те нахраня добре с ей тази тъничка тояжка. Опа.... Плоската беше наполовина пълна пък и двата километра бяха издишали голяма част от спирта. Специални цигари на село не си носеше, какви са тези работи, чист съм бе... На канарата се виеше необичайно едра змия с нещо като перки на гърба. Да не изскочи от табакерата ма... или май беше бре... Теленцето го погледна страхливо и бавно се обърна. Така, така, моето... Полекичка, сега се върни назад, пък аз ще опитам да хипнотизирам гущерчето ...... безкрако .... с тоягата .... Добичето подскочи и хукна обратно към селото. Влечугото обаче се надигна като индийските кобри, напери крилцата и се вторачи в него. Виверн, сети се как се наричаха един вид малки и глупави дракони в романтично-глупавите фентъзита, които четеше в малките курсове на университета. Опита да баламоса виверна с клатушкащи движения на върха на тоягата, нали така факирите в Индия омагъосвали иначе глухите кобри. Вивернът обаче го гледаше вторачено и нетрепващо, а в синкавите му очи не се забелязваше и следа от цепната змийска зеница. Внезапно усети, че той, освен природно глух, беше и сляп и се ориентираше по миризмата му, тоягата си миришеше на гора и от маневрата с клатенето полза нямаше. Така, така..... Сега да си спомним какво прави десантчикът като скача от машината...... Метна тоягата по носа на малкия змей, а сам се хвърли назад като си прибра главата в раменете и направи няколко кълбета. Бързо бягане? Не.....Нещо студено обви единия му крак и пропълзя към кръста. Не посмя да погледне, но нещото всъщност целеше да хване и двата му крака за глезените.
                    После започна да го влачи. В някаква дупка, имаше чувството, че камъните по стените ще го раздерат и накрая гадината ще завлачи в килера гол скелет, а от стените на бърлогата си ще събере суровина за супа утре. Доста дълго време го влачи, въздухът се затопли, а той чак не вярваше, че въобще усеща нещо извън болката от охлузване. Внезапно спря. Освободи му краката. Очевидно нямаше желание да го яде веднага. Дупката беше висока, никъде не напипа стени, даже като се изправи в цял ръст. Опипа дрехите си за топли мокри петна, не можа де се напикае или насере, чудо си беше, но знаеше, че раните, особено дълбоко прорезните, не болят с пълна сила на момента. Нямаше мокро и даже якето му не беше на дрипи. Странно... Нещо го заслепи. Имаше усещането за две сенки, едната огромна, другата дребничка и златна. Огромната тлееше в червеникаво, златната светеше интензивно и май тя забиваше най-лошия кинжал в обърканото му съзнание. Нещо съскаше, хъхреше... Разпозна една сричка... Ри... Ххххх.... Риииии...... Хххххххх..... После сякаш дрехите му изчезнаха, никога не се беше чувствал така силен, като изпратена по вятъра стрела, като синкавия пламък на ракетно сопло, като изпънати в една посока кристали в планинско поточе. Чувството за заслепение премина, не че виждаше по-ясно, но заменилото го сребристо сияние си му беше родно, като детските сънища в дядовата къща, когато луната правеше всичките му играчки в този цвят, а стените сякаш изчезваха и той си играеше с измисленото златокосо момиченце сред оранжеви и червени лалета. Понесе се мирис на риган и равнец, видя се на любимата полянка над селото на по-късните великдени, опрял глава на един от безбройните боготворени от селяните камъни как мечтае за милото златокосо девойче. Понесе се в синьото.
                    Отвори очи, защото слънцето вече напичаше право в тях. Да и се не знае на дядовата ракия и киселата му бамя. Сгъна китка и погледна часовника – три без нещо, е тъкмо време за агне. За момент изтръпна за теленцето, но после мерна бялата опашка на периферия и се засмя на нелепия сън. Тук си беше милото животинче, хрупаше маргаритки ... в букетче .... В следващия момент видя странно триъгълно момичешко лице. Красиво ли беше, трудно е да се каже. Но с омагьосващи очи, широко челце, триъгълна челюст, изключително малка устичка и ореол едри къдрици с цвят на старо дамаско злато. Общото впечатление беше за изключително тънко и фино същество. Момичето хвана въженцето и поведе телето към селото. Отвори вратата на двора сякаш си беше у дома, пусна животното вътре, след това го хвана за ръката и го поведе към цветната градинка на баба му, където беше наредена трапезата и всички лапаха сладко без никаква следа да им е залипсвал.
                    “Запознайте се с ......” – семейството впери очи в златното момиче.
                    “Хххрррисссстинна” – сякаш малката уста проговаряше за пръв път.
                    Всички, даже тъповатите братовчеди, се усмихнаха доволно, сякаш точно в този ден са очаквали точно тази Христина да се появи на семейната им сбирка. Даже свободните места бяха две – в другия край на масата срещу дядо му. Седнаха мълчаливо и започнаха да се хранят сред смеха и закачките. Часовете минаваха, момичето хапваше съвсем по малко, а той набиваше като невидял и се наливаше за трима. Слънцето взе да клони зад змейския връх. Последният лъч премина през каната с черно вино и освети прозореца до него. Тогава видя отражението си през него върху каната и се смая. Бузите му сякаш бяха окапали, кожата беше изпъната върху триъгълната му челюст. Ушите му бяха прибрани настрани и почти не се забелязваха, очите му сякаш бяха пораснали и бадемите им заемаха цялата очна кухина. В този момент тънички ръце се обвиха около шията му, златото го целуна, светът се завъртя във вихрушка и изчезна.
                    Отвори очи и видя звездите и луната сред аромат на дъбова шума. Недалеч се чуваше тътен на тъпан. Опита да се изправи, след няколко опита успя. Беше облечен в някаква странна светла туника. Огледа се наоколо. Беше на змейския хълм, някой го беше положил на един от камъните, които минаваха за странен природен феномен, нещо като свръх архаични гигантски морени. Опита за се придвижи към тътена, имаше и зарево като от огън. Установи, че е по-лесно като не си мърда краката, а само си мисли за движението. Огънят беше на една доста широка ливада. Около него момците от селото танцуваха някакво особено хоро, прихванали се през раменете и надаващи отсечени крясъци. И те бяха навлекли подобни туники, но от доста груб шаяк, какъвто не знаеше някой да произвежда през 21ви век. До огъня имаше няколко чевермета и бурета за вино. Мина и разкъса кръга им. Хвана първия и поведе хорото към една природна забележителност, три камъка, върху които според умните глави водата беше поставила четвърти с особена вдлъбнатина в него и странен улей в единия й край. До тях селският поп държеше на желязна верига бик с варакосани рога. Пусна хорото, което пое на зиг-заг по хълма, а сам прелетя стръмната пътечка и кацна при попа. Отчето запя някакъв тропар, не беше наясно за какво, но не беше на черковно славянски. Залегна под бика, след което с лекота го вдигна на рамене. Политна и кацна на камъка, а бика положи във вдлъбнатината. Змията на хорото беше спряла, мъжете се бяха наредили амфитеатрално под природната забележителност. Бикът лежеше кротко, прихвана го за муцуната и плешката и му скърши врата като стрък праз. Кръвта швирна от устата и потеше по улея. Повя тънък силен вятър и започна да я раздробява на капчици, които падаха по лицата на мъжете. Отчето внезапно спря да пее. Погледна по посока на вятъра. Видя огромен беловлас старец, който водеше Ри за ръка. Спряха до камъка. Старецът положи ръчицата й в неговата длан, издаде странен звук, като последния тон на счупена арфа и изчезна. Той повдигна бика с мисълта си и го запрати сред огъня на поляната. После обходи всички мъже с поглед и на всеки от тях даде по един вълк в мислите, за да бъдат стражи на змея. Последен погледна отчето, бялата брада на духовника внезапно почерня, а лицето му се изглади.
                    Чупещ костите рев като от рог обяви, че младият змей взема жена си.
***
                    Десет години по-късно по великден малко сираче със златна коса не чупеше яйца като приятелките си в свещения камък на полянката, а си играеше с подарената от баба семейна ценност, сребърна табакера от кавказко сребро с гравирана дебела змия с крилца от вътрешната страна и странен надпис със странни букви и мечтаеше за момче с гарванова коса, което ще долети на страховит крилат бял кон и ще я отведе в онзи замък, където живееха майка й и баща й, както и обясняваше баба й.