автор: radislav

Службата бе свършила и хората бавно се разотиваха. Противно на друг път, свещеникът не бе зает със своите миряни, а бе излязъл и той навън, на прашния път пред църквата. Огледа се и видя всички тези хора, които неведнъж го бяха молили за опрощение на греховете.
И отново се появи в ума му въпроса, който не му даваше мира от много време – нужен ли бе той, за да прости Бог на човека? И не може ли сам грешника да се покае, та да бъде опростен от Всевишния?
- Отче...
Та нима не бе редно да насочва хората към Бога, а не да застава между душата и нейният Създател? Че не е писано на смъртен да съди и да прощава от Името на Бога...

- Отче, моля ви, помогнете!

Горестният глас стигна до съзнанието на Божия служител. Той се обърна и видя мъж, прашен като пътя, с дрипави дрехи и страдалчески израз на лицето. Възрастта му бе неясна, но свещеника почувства, че е млад човек.
- Слушам те, синко.
- О, отче, кажете ми – ад има ли? Вярвате ли, че душата грешна на вечни мъки е обречена? Че тежък грях сторих, отче, много тежък...Нямам мир вече...

Мъжът бе коленичил пред свещеника, главата му бе клюмнала надолу, сякаш да скрие очи пълни със срам и позор.

- Стани синко. Каквото и да си сторил, Господ ще ти прости. Всемилостив е Той, ти само се покай, сине. Помоли се, прошка поискай. Но го направи с душа и сърце, та да те чуе Той. О, ще бъдеш простен, сине, а очистена душа пъкъл не знае!

И понечи да тръгне, но клетникът го хвана за ръката.

- Не щеш ли да узнаеш отче, що сторих? И - как ще ми прости Господ тъй тежък грях?
О, отче – та аз човек погубих! С тези две ръце умъртвих, а не е ли живота най – святият дар, даден ни Бога? Кажете, отче, в ада ли да вярвам или в спасението вечно?

Свещеникът се спря и погледна мъжа с очи, които крият много тайни. После рече с благ, но властен глас:

- Синко, покай се! Онзи, който дава живот не търси нашата смърт и мъки! Прошка искай, Той ще разбере...

В треперливия глас на грешника се появи плаха надежда :
- Та аз само бранех сестра си...

Свещеникът прегърна младият мъж и се запъти към църквата. Да се покаем, всички трябва да се покаем, полугласно мълвеше той.
На прашният път, един мъж не мислеше ни за прошка, ни за покаяние. Само едно терзаеше душата му – ако иде в ада, дали там ще го чака убитият от него...

Радислав Кондаков