Аз ли бях… Нищо не се случва на сцената…. Задкулисното безветрие поглъща живота – червен копринен шал го удушава, после го люби – всичкото това на глътки сумрак.
Не съм изпила чая си… Последната перлена огърлица обших в чашата на своето безвремие. И разбрах, че се казвам Ноел. Не съм изпила Канеления чай. След онази нощ, с онзи мъж, обърнах Равел и отрязах краката му.
В същия миг един червен или може би червендалест Мъж, поднесе на една посивяла Жена канелен чай. Върху кухненската маса лежеше муха – умряла. Умряла от последния, пределен вик в Болеро.
На сцената нищо не се случва.
Перлите изтуптяват глухо към първия ред разсеяни Зяпачи. За тях всичко е случило-се. Вече.
Мизансцен в канелени гори, където един посивял вълк затяга двоен възел в карамеления врат на жената с червения шал.
В същия миг един квартален глашатай на душевност е понесъл на гърба си плетен люлеещ се стол, който обира джобовете на два наляти облака и завалява. Вятърът се скрива нейде в бамбуковите пръчки на стола, без да знае къде ще отиде. Нейде из купола на Театъра.
Боговете ще се озъбят в лилаво, докато момичето на нечий несъществуващ перон ще разлива своето червило и ще търкаля синьо стъклено топче. А очите на любовта Й отдавна ще са изпаднали в метрото на безстрастието.
В този късен следобед репетиция няма да се състой. След двата оргазма на Режисьора слънцето ще пътува по червените пътеки на гърба му и нищо няма да има значение, освен да заспиш.
В същия момент някой ще се събуди, за да открие, че е сам. Корабът ще плава бездънен без капитанът да помни сънищата си. Жената ще намести обиците си и със заточения във високия кок гребен, ще бъде готова да приеме убийството и флирта.
Криминале ли е това.
Когато монологът свърши, започва бездействието. Вълкът суфлира на листопадите от Нейните коси. И сърцето Й става меко, меко…. Навлажнява се с аромата…. Тогава възглавницата и сърцето са едно от нещата…. Безброй от нищото.
В този миг в зеленото на нечия летаргия Състезателят печели последната награда, вече натежала на гърба на арабския му расов кон. И черното блести също, както бялото отразява, както бялото изяжда нечия неяснота. Всичко това обаче, свършва в тръпчива глътка джин-тоник и последния залог за ездача. Конят ослепено следи нечия амбиция.
Нищо не се случва. Задкулисно всеки знае нещо за Жаждата. Всеки има тръбен люлеещ се стол на ветровете.
Когато нищо не се случва не можеш да спиш. И аромати пълзят в носа ти, и цветя прокапват върху устните ти – светкавици в зениците, турско синьо в генеталиите. Да, да! – Монолозна буря в диалогово безкръвие. Театър в бордо, психиатрия в цвят шампанско – това е репетиция на фантазното. И нищо не се случва. Тайните – обезценени, крайниците – окаляни.
Ето го Режисьора. Стиска пълна с листи чанта, изработена от долнопробна кафява кожа. Защо няма закопчалка…. Толкова смел. Помита света с листите, сякаш всичко е въпрос на хигиена, затваряне и… болнична стая от стерилност. Може би стерлитет? – Невъзможност да се случи.
ТЯ галопира на сцената. Сенките на разсечените бучки захар, които топи под езика си, напомнят безпощадно изстиналия чай във вените.
А театърът на пясъците е нейде в Арабия. Там, където зноят люби червеното така, както шалът от коприна задоволява Вълка. Там, под абажурите, в този миг фурия от паети разтваря женски колене, за да затвори в тях една неизреченост. Нещо мъжко – тежко, задушено във въглените на несресани коси. Когато върху капка вино, незнайна селекция, плава всичката вярност в неверието. Тогава, в онзи миг, издяла ъглите на кръглите пристанни камъни; и в онзи миг нахлуха мимове – да проектират своя страх от репетиция на следобедите.
Публиката все е там. Във всички мигове и всички чайни. ЛОВЪТ НА ВЪЛЦИ ЗАБРАНЕН!
Моята вагина. Пустата канелена гора, притисната между бедрата ми.
Дали мога да разказвам приказки, в които нищо не се случва…
На кораба моряците печатат върху гърба Й своите околосветски куфарни марки. Задкулисното тук е зад борда. И нищо не се случва. Коралите танцуват валс, сякаш онзи Мъж постоянно настъпва левия Й крак, за да зашлеви сърцето Й, стискайки лявата гърда с всичката вълча болка. Казва: „Нищо не се случва”.
В този момент момиче със сплетени коси отделя плътта на зелена ябълка, докато момче на седемнайсет мастурбира, и става светът малък и бял – мама обира със сламка последните капчици млечен шейк, разбила в собственото отегчение. Да, да…. Там, отляво.
ТЯ е руса и прибира лявата гърда в сутиена – контрастна на фона на неработещ светофар, който Й намига с помътнелите очи на отчаяното мъжко реализиране. Ще стой на кръстопътя още дълго. Преди да проработят светлините, за да не погледне всичките души, събрани в сценичния сумрак; за да не изиграе представлението на Заспиване.
В същия момент диамантени очи трошат огледало, защото корсетът ги стяга и знаят, че отдавна ги няма олтарите на Мъжкото разбиране. Отвъд, много далеч, шаферите на сватбеното шествие в канелена гора не разбират защо роклите не са по мярка; защо отказват дробовете им въздуха на чуждото объркване и Свещеникът живее в кулата на отрицанието.
Нищо не се случва въпреки сюрреализма на ситуациите.
Докато в същото време луната претопля зеленчукова супа без да има електричество и знае, че където го има Очакването , там е и ножът, разрязал тялото Й на третини. Пространно зелените покривки на интимността се обръщат върху кристални чаши. Всичко потопено в самовара никога не ще бъде изложено за съхнене пред нечий зазидан прозорец.
Арабия… Помниш ли… Вратите са в пустинята, защото е непознато влизането някъде. Само ограбване. На театър и декори.
Дали ще е доволен зрителят….
Нима карфиците не са нейде в ухото Му… Разбира се! Естетически нагон без да се ослушват в шубрака на горите – онези на долния етаж, където никой никога не е пожелал да слезе. Това е във времето, когато вълците обгръщат плътта и тя долепя палтото до пулсиращите точки на съмнението. Някой обаче похапва месо алангле и съвестта е чиста за потомството. Инкубирана извън себе си, когато никъде не вървя. Само галопирам между египетските изгреви, които изнасилват сетивата по същото време.
Двуактна пиеса… Мъж и Жена. Родът на думите им, който те объркват, защото нищо не е изречено. Нищо няма да се случи, а флората ще продължи да диша в зрителя. Между Тях всичко се е случило. Вече не спят, а пътуват. Всеки тропот на сърцето ги спъва, за да стигнат. Там зад кулисите. Пътуват – всеки удар е нова длан за гадаене на тежко блюдо, което не ще ги засити.
В този момент разказвач на приказки се плъзва напряко вълшебната сопа и потъва под земята, без да бъде чакан или чакащ, без да е издишал частица от пудрата на Евридика. Никъде не ще се спомене духът. Галерията ще почива по време на празник без да бъде открита, откривана – и контрастите ще кипнат в самовара, а различия за Усета не ще се случат. Акварелът да гледаш, означава да бъдеш Едно. Точно тогава градините на етера ще се обърнат – Мъжът запознава Жената с инстинктите.
Перлите, които е погълнала тя, ще я задушат така, че да пръсне парфюм от канелена смърт върху слепоочието. И тогава Ноел да забрави коя е. Някой спомня ли си името… Не! Всеки е архитект на сънища. И археолог. Анализира. Името, името маркира горските пътеки така, както позволява по дланта да пъплят мравки.
В същия този момент, далеч на север, гробар става баща и докато повие Едем в пухената си завивка, кротката жена ще спасява ходилата си пред блокирал светофар.
Аплодисменти. Нещо кънти. Нима заспивам… Нищо не е започнало. Ето я лентата. Няма го кадъра, липсва филмът.
Театърът шуми като оголен поток, после се обезшумява. Притихва.
Инсомния.
Каменна плоча.
Вулканичен камък.
Феб Аполон с вратовръзка.
Това ли се казва история.
Ако кажеш „да” –
Нещо се е случило.
Ако поклатиш глава
Загубил разум в тези думи,
Помни –
История на Мъж и Жена,
Която е останала
Без режисиране.
Останалото е сън –
Твоята вълшебна гора,
За да изпиеш чая на спокойствие,
Да стиснеш ръката на убиеца;
Да повярваш! –
Всеки копринен шал
Може да бъде канела,
Всяка перла - сън…
Останалото е мастилница
Уморена след оргазма
На твоето Неразбиране…