автор: mandir

Пиеше мастика с маслини вечерно време. Макар че беше в миньорското градче едва от десет дни, старият кафеджия бързо научи табиета на новото лице.
Странен тип беше той - турчин беше силно казано, българин в никакъв случай, а не беше от мазния курбан на помаците из родния му край. Приличаше повече на проповедник на някаква особена вяра, в чиито основни принципи беше съзерцанието на чаша кафе или мастика и добрите ориенталски тютюни с някакви прибавки вероятно, за предпочитане през наргиле. И кафенето му беше особено, изглеждаше донякъде като селските кръчми от трийсетте години, които беше виждал по филми и картини – с внимателно изработените, но семпли, тезгях, маси и столове. Портретът на царя липсваше, а и наследникът му направи немалко монархическата идея да загуби привърженици за векове в България, но май идеята тук беше чисто ориенталската липса на човешки изображения.
Липсваше и озвучаване, лампите на малкото радио от началото на миналия век, което всъщност основно му докара асоциацията, отдавна бяха изгорели. Беше с две думи просто приятно с простотата си място, в което под кестените и орехите мастиката, кафето или за избрани клиенти хашишът докарваха съответните лични асоциации и усещания.
Отначало седеше тук за да зяпа малкото кадънче в безидейните вечери. Типичната красавица на изтока, с малахитови очи, гарванова коса и равни бели зъбки, беше още много малка, за да я крият по къщите и дворовете. Ориенталското възпитание обаче си личеше, детето правеше един точен курс до хлебарницата, избягваше да се оглежда настрани, но в крехката му възраст още не го бяха научили да гледа надолу. Очичките й жадно попиваха всичко, лица, усмивки, погледи. Забрадката й не беше толкова прикриваща, колкото стоеше като аксесоар, всеки път в тон с рокличката.
Сам не знаеше защо дойде да води тези курсове, чакаше обаждане от една фирма, а самотното време в къщи запълваше със самосъжаление и вино. Бизнес дамата, която го ангажира, още в началото му се видя въздух под налягане, но договорът и парите си бяха твърди. Всъщност това беше един от парадоксите на социалната система, който си знаеше работата, курсове не му трябваха, но на администрацията й трябваха документи, за да се превърне един човек в субект на работата им и по тази причина той се появи в градчето, в което иначе кракът му нямаше да стъпи. Още в самото начало по набраздените лица на хората разбра, че е дошъл да продава краставици на краставичари, посмяха се малко по въпроса, а после предложи на потомствените дюлгери, сменили мистриите с кирките в урановата мина за повече пари, да им обяснява неясни за тях моменти от теорията на конструкциите и си прекарваха много приятно времето в обсъждане на детайлите, научени от дядовците им. Вечерите обаче беше сам и сякаш Аллахът на тези хорица му изпрати кафенето.
Първата вечер се напи здраво в изключителната евтиния, втората по-малко, на третата още по-малко, а на четвъртата и кадънчето му стана безинтересно и тогава забеляза стареца. Той всъщност редовно седеше на една от масите с шахматна дъска. Сутрин и по обяд го виждаше да играе с местните бабаити, а предната вечер играха вързано с най-важния човек в градчето – несменяемият заместник кмет. Старецът го би първата партия, изгуби в тежка битка втората и го разгроми блестящо в третата. Играеха по арабски маниер, с особени движения на офицерите и конете. Облогът беше повече от щедър за тукашните мерки, сигурно беше пенсията на старика. Сега обаче желаещи нямаше и старият майстор пафкаше наргилето си, поглаждаше брада и гледаше към залеза с ориенталска невъзмутимост.
“Шакир” – би станал и отишъл до тезгяха, но старият кафеджия държеше да прислужва на гостите си, наля ново юзче мастика, сложи го на табличка и се приближи – “мога ли да играя с господина” – би го попитал и сам, но го бяха предупредили да е внимателен, за долината на широките гащи в най-висша степен важеше правилото, че в чуждо село и керемидите бият, а не знаеше кого би настъпил по мазола, ако играе с партньора на всесилния зам. кмет.
Кафеджията го погледна особено:
“Сече ти акълът, бабам, но ефенди не е противник за всеки” – помръдна с пръсти в характерно движение и Шакир продължи – “може и без пари да играеш, ако приеме да играе с тебе, но да знаеш, че е чест за много хора наоколо. Ще попитам...” – Шакир прошепна нещо на стареца, той се обърна, усмихна, събра ръце пред гърдите и кимна утвърдително с глава. Премести се на дъската срещу него, а Шакир донесе на две нови таблички, едната с локум на ситни късчета и малка чаша кафе с особен силен аромат, другата с маслини и пълно юзче мастика. Недопитата си остана на масата му, не попита защо. Започнаха играта. Познаваше основно теорията на дебюта, но арабският шатранж правеше всичките му знания безсмислени. Все пак за пари не стана дума, а тези хора в по-голямата си част бяха невероятно честни и обявяваха намеренията си в началото на всяко действие или отношение. Макар че играта се развиваше видимо добре, т.е. равностойно, в един момент старикът го изненада с ход, подобен на мата на красавицата Дилара и играта му увисна умряло. Сдържа яда си, но препсува мръсно и безопасно на фламандски, не вярваше да засегне някого.
“Да скверниш името на бога на какъвто и да е език, не е правилно, млади човече” – две очи, тъмни и дълбоки като кладенци го гледаха благо, а приятният глас продължи на чист английски – “аз играя и по ЕЛО стандарта, ако ще ви е приятно да играем така и не сквернословите...”
“Извинявам се, не знаех, че в този джендем се говори друг език, освен турски и развален български” – погледна сконфузено като смъмран ученик.
“Наистина не се говори” – старецът се усмихна – “аз не съм роден тук, нито съм живял тук, преместих се преди години” – отново се поклони – “казвам се Рустем Сурен, родом от Забол в Иран. Наложи се със семейството на напуснем земите си отдавна, децата заминаха на запад, но на мен тук ми хареса и реших да остарея под тези дървета, тук погребах наскоро и Шарафат, съпругата ми” – хвана леко ироничния поглед – “любима и единствена”
Каза му името си, не се ръкуваха, старикът си пазеше аптеса или каквото там друго съображение имаше.
“Виждам, че тук се радвате на изключително уважение, господине”
“Повярвайте, има защо, младежо. Ако искате, ще ви поразкажа, отдавна не съм говорил с някого като равен или на английски, но не тази вечер, понеже сте пиян” – не го укоряваше изобщо, констатираше прост факт, но незнайно защо се почувства засрамен – “аз самият употребявам опиум от четиринадесет годишен” – кладенците се смееха – “но това е част от културата на моя род и народ, не го употребяваме така глупаво и стихийно като западняците. Да изиграем още една партия? Сега по ЕЛО правилата...”
Изиграха я, загуби я, старецът стана, пожела му лека нощ и потъна в нощта. Сякаш за пръв път му направи впечатление изключителното достолепие на този човек. Върна се на масата си за третата мастика в мълчаливото заведение, а когато понечи да плати, Шакир му прошепна:
“Голям ихтибар имаше тази вечер, бабам, Емин ага черпи” – зам. кметът го гледаше респектиран от една маса.
Прибра се в квартирата, взе си душ и се зарече утре да не близне. На другия ден вечерта си облече сакото за специални случаи и в обичайното време седна да гледа курса на гюзелчето към хлебарницата, този път на някакъв сироп, донесен от вездесъщия кафеджия. След половин час Рустем се появи отнякъде и го покани с кимване на неговата маса. Шакир донесе наргилето, а след още едно кимване донесе още една чибучка. Старецът отвори някаква кесийка, насипа малко семенца в тютюна и запали уреда.
“Вероятно не пушите, но опитайте това” – подаде му чибучката – “или по малко в армията?” - кладенците пак се засмяха. Дръпна и задържа, не миришеше на нищо подозрително като боклуците, които пушеха на студентските купони или в кенефите на спалното на мотострелковия батальон. След още две главата му олекна, а мислите придобиха онова спокойствие на първите сто грама водка.
“Древните арии са разделили обществото на четири касти, на жреците, воините, производителите и търговците. Човек може да премине от по-висшата в по-нисшата лесно, а обратното е възможно само за изключително надарени хора. Ние, Сурените, сме воини от незапомнените времена на първите шахове. В определени моменти в обществата доминира някоя от кастите. Шах Реза Пахлеви се опита да обнови упадащата и затънала в мързел кшатраса, но нова не можа да създаде. Аз бях бригадир при него, сражавах се с азерите и руснаците в Табриз, с англичаните при Абакан. Остарях за война, а и не ми харесваше накъде отива страната, прибрах се в Забол и се постарах на науча синовете си на новите мечове. Най-големият, Нудер, реши да премине при жреците – ние сме зороастрийци от времето на великия бунтовник Марж – и замина за Исфахан, но прекрасните рози на града поквариха душата му. Страната вървеше напред при братовчедите Пахлеви, но обществото назад. Никой не поемаше от постиженията на запада, а алчността му плисна навред. Малцината, които разбраха напълно вашата наука, опитаха да приложат и мисленето в живота, но се отчуждиха от хората. Всичко стана много набързо и вместо по Хегел от теза и антитеза да се появи синтеза, процесите се развиха по глупавата двузначна логика на гърците. Аятоласите излъгаха недоволните и ги поведоха с голи ръце срещу войници, всеки от които беше в състояние да унищожи цяла армия. Приех на стари години да се включа в отбраната на Шат-ел-Араб, където някога стрелците на Сурените унизиха англичаните, но Хомейни поиска да вземем за него бисера на Синдбад и нещастните момчета без нищо освен дрехите на гърба загиваха със стотици на ден от руските отровни газове и американския напалм пред бункерите на Басра. Винаги бях командвал воини, а не жертвени агнета, с цената на стада от които се измерваше всяко върнато село. Отказах се от това безумие и се прибрах при Шарафат. Войната закъсваше и макар че за нас беше права, цената не струваше. Решиха, че съм опасен с тези мисли и един ден гвардейци обкръжиха дома ми. Всеки потомствен кшатрий има оръжие за малка армия и ние се бранехме. Нямаше огнемети и миномети за излъганата вяра в Керманшах, но за атака срещу дома ми се намериха. Някои от синовете ми избягаха, останалите загиваха в ръцете на майка си. В последния момент ни спаси падналият Нудер, беше продал душата си на вайшите и със семейните тайни на опиума беше въоръжил цял хеликоптерен полк, с който уж служеше на муджахидините, но повече на собствения си замък високо в Хиндукуш. Главорезите му избиха гвардейците обкръжили дома ми, но и самият дом вече беше руини. С Шарафат отидохме при него, скоро след това разбойническото му гнездо беше задушено от руските десантчици и за нас започнаха години на бягство – порт Карачи, Кайро, Истанбул, навсякъде афгански генерали бягаха с многолюдните си семейства и търгуваха с бял прах, за да живеят. Поживяхме като бежанци в София, Нудер намери връзка за Лондон, но на Шарафат и хареса снега на тази страна и решихме да умрем тук. Преместихме се при тези хора, защото са ни по-близки по манталитет, а и имат подсъзнателно чувство за йерархия – при тях сме на почит, без да обясняваме много.”
Старецът замълча. Пушиха мълчаливо дълго време. От време на време Шакир пълнеше наргилето, а той добавяше от неговата подправка.
“Защо ти разказах историята си, момко, как мислиш?”
Повдигна рамена, от наргилето звездите не се завъртяха, но станаха доста по-ярки, а и улицата се обля в странна светлина.
“Има една приказка за великите дракони, че знаели часа на смъртта си... Тя важи и за истинските воини. Тази нощ ще замина при Шарафат... Съпругата си сам изпратих при Митра, но за мен няма близък да се погрижи. Платих добре на няколко човека, за да изгорят тялото ми, а Емин се закле да наблюдава спазването на ритуала... На синовете ми обаче не може да се обади навреме. Като се разделихме с Нудер преди години, даде ми това” – показа една картичка – “каза ако съм в беда да намеря някого, който да напише няколко реда там. Мисля, че историята на стареца ще е най-доброто потвърждение за сина.”
На картичката имаше написан странен интернет линк.
“Реших да ти се доверя, защото в загиващата ви страна изглеждаш кшатрий и се надявам да удържиш на думата си, ако решиш да ми я дадеш”
“Ще напиша разказ за тази вечер и ще го изпратя, вероятно това ще по-истинно за сина ти” – старецът кимна – “Имаш думата ми...” – той стана и пое по обляната със светлина улица.
При Шарафат, любимата единствена съпруга...
Когато стана, на вратата го спря Емин, показа подобна картичка и го погледна странно:
“Бог е един, а Аллах вижда всичко, момче, старецът не избра случайно това място, нито теб просто така...”
На другия ден прекара последните часове с курсистите, събра с си сака и взе автобуса за Пловдив. Първото място, където спря там, беше интернет кафе.