-Джоузев обичаш ли ме още?
-да.
и как няма...
как се забравят думите
на една вълшебница
със
магически
очи.
и косите ми не можеш да забравиш нали?
карат те да потъваш в екстаз.
да не знаеш кой си.
да забравяш за себе си и
за истинността на същността си.
да не знаеш ден ли е или е нощ.
още помниш как докосват
пръстите ми.
как се плъзват бавно по
долната устна
и нежно минават по врата.
още помниш дъха ми.
теменужен.
не можеш да си представиш
дори за миг
бъдещето си без мен.
какъв щеше да бъдеш
ако не ме бе срещнал онзи
прекрасен слънчев ден.
може би моряк...
може би господар на вселената,
която така силно мразиш.
може би щеше да си
просяк със надрани
панталони и оцапана бяла риза.
със оръфани спомени
и малко семки в джоба
изпросени от
някой случаен минувач.
може би щеше да си
богат преуспял бизнесмен
на който
нямаше да му пука колко
долара е дал за кола
колко ще му струва хляба.
дали ще има за вода
за удоволствия
или утре за кафето.
Обичаш ли ме, Джоузеф?
искам пак да чуя.
-да.
а и как няма.
без мен
ти щеше да си просто една несбъдната
моя мечта.
а сега.
ти си олицетворение на всичко
което обичам.
и което мразя.
-Джоузеф, как се обича жена като мен?
-трудно.
върху устните ми
полепна мълчание.
езика ми изтръпна.
и заспах.
замислена.