автор: mentolka

Тъмно е. Започва с две ноти. Къси. Може би шеснайсетини, а може би тридесет и двоини. После се разстила ... Минава през адажио, форте и после лъч, отблясък. Сноп светлина, който прорязва, прогаря.
Денят е къс или малък ... не помня вече. Само звуци.
Едно „да”.

Ден първи – и беше късното. Тя стои в средата на стаята. Виолончелото. Нежно полегнало между двете й колена ... ах, тези колена. Като два клона, между които бих опънала хамак, би вързала детската си люлка. Онази с червените въжета и дървените прегради в зелено. Дядо я връзваше на два клона на старата круша. Същата, от която паднах като дете и изкарах въздуха си. Лежах и гледах небето без да ога да си поема въздух. Сега, точно така, сега стоя и я гледам и се чувствам по същия начин.

Ден втори – беше още по-късно. Лъка в ръката й. Нежно го прокарва по най-делбелата струна. Толкова нежно, че чак ми се иска да натисна ръката й, да я дръпна силно, да я накарам да стане парен чук и да удря по струните. Пръстите й са като пирони, дълги, завършващи вместо с главичка с пръстен. Големи, винаги големи пръстени. С онези, продълговатите камъни. И винаги черни. Аз пак гледам, пак не мога, нямам право да я докосна. А и не искам. За сега гледането ми е достатъчно. И без това цялото ми око – ретината, ириса, бялото, кафявото – всичко е частица от нея. Изпълнила е всяка моя фибра, всяка молекула. Атомите ми вече съдържат живак, а не живот.

Ден трети – срамно късно. Очите й ... Проследяват дължината на струните, бих се превърнала в корда ако можех, разбира се. Говоря глупости, та аз отдавна съм корда. Изпънатата тетива на лък. И сърцето ми – стрела. Всеки момент ще полети, ще се откъсне от мен и ще се забие. Там. Между двете гърди. На мястото на нейното, по-точно до него. Ще бият в синхрон, заедно. О, Господи, нота ли беше това, звук ... Не, сторило ми се е. Какво ли означава това? Вече трети ден тя не свири. Може би се радва на допира на челото, може би прави любов с него. Искам да съм диригент на този оркестър. Оркестър от звуци без глас. Ще взема тънката пръчица и тя ще се превърне в продължение на ръката ми, ще се спои от живака в мен и ще ... дирижирам нейните вдишвания и издишвания, защото това е едниственото движение, единствената музика, която тя създава.

Ден четвърти - рано. Странен е този нейн концерт. Днес е по-странен от друг път. Челото отново е там. Тя седи на ръба на стола. Гърбът и следва очертанията на инструмента. Или може би се е слял с тях, привикнал на тази игра. Имам чувството, че ако я срещна на улицата ще видя челото вместо нея. Дългия и врат. Искам да изсвиря на него, като на гриф, два акорда. Само два. Лю и Бов. Това са най-трудните акорди. Мислех, че съм ги забравила отдавна. Когато пианото вкъщи стана любимото ми място за сън, а не за живот. Когато затворих капака над клавишите, когато изгорих партитурите, когато започнах да свиря само на собственото си аз. Красива е, наистина красива. Толкова изящна. Толкова тиха.

Ден пети – по-рано. Ден имам чувството, че никога не е била толкова истинска. Не знам защо, но днес седи с гръб към мен. Може би се притеснява. Не иска да я слушам. Усетила е топлината от погледа ми. Как й се възхищавам, наистина й се възхищавам. Толкова е добра, усещам го. Макар тя да не е призвела и нота, просто знам. Излъчва онази увереност, онова спокойствие на човек, който знае какво прави. Какво ли би изсвирила? Ако е картина – каква е? Боже, Пиета е. Нарисувана е от най-гениалния художник. От Господ. Сътворена. Черните коси, черните очи. Бяла, по бяла от сняг. Ако е гола тялото и би било празно петолиние. Има само един ключ сол в началото. Или е в края.

Събота – още по-рано. И Бог създаде милостта. Моля се, не съм се молила никога преди. Моля се, по-скоро благодаря. Хората рядко благодарят на Бог, че е добър. Само ходят да му се оплакват, да искат. Аз не искам нищо от него. Той и без това е добър към мен. Днес, днес тя е с друга рокля. Официална, черна. Не виждам гърба й и затова предпочитам да си представям, че го няма. Тоалет с гол гръб. Рамената й за първи път не са покрити от така излишната материя. Виждам тръпчинката на дясното. О, за момент видях и тази на лявото. Няма го обичайното поло, с високата яка, която аз презирам. Днес няма материя. Виждам ямичката между ключиците. Имам подобно бижу, мама го носеше и преди да си отиде ми го подари. Седи на пианото, в една кутийка. Тя отново сякаш прави любов с виолончелото, но пак е без звук. Дали ако аз бях там, между двете й колена щеше да е тиха. Боже, колко е тиха тази жена. Исками се да викам, опитвам се, но няма ни звук. Отново лъка, отново същия ритуал. Отново тишина.

Неделя – преди. Преди всичко трябва да си призная, че аз не съм такъв човек. Не шпионирам хората, не ги дебна. Но това се превърна в част от мен. Моя малък ритул. Правя го защото обичам музиката, обичам звука. Обичам да ходя и на концерти. Напоследък май не го правя често. Като се замисля ... май не съм го правила от години. Не съм имала възможност ... или желание. Нищо, за тези дни си наваксах с нейните концерти. Обожавам я, боготворя я.
Чудя се защо не съм излизала скоро. Защо тя всъщност ... няма музика, няма звук. Господи, къде ли съм била през последните години? Затварям очи, връщам се назад във времето. После пак ги отварям и провервам дали тя е там, готова за поредното си излизане на моята сцена. Столът, с неговите четири крака. Партитурата. И тя. Тя в танц с виолончелото. Пак е тихо, пак няма звук.
Какъв звук. По дяволите ... аз съм глуха.