автор: rupani

Тя се бе съпротивлявала в рамките на нормалното.
И да искаше – повече едва ли щеше да може. Той бе два пъти по-едър от нея. Беше изнасилвал вече десетки жени – имаше опит.
Сега трябваше да стане и да си тръгне. Другарите му сигурно вече разграбваха ценностите из града. После трябваше да сринат града из основи. Така правеха навсякъде.
......
Двамата дишаха тежко. Той още не помръдваше. Тя се беше укротила и чакаше той да се махне.
Той обаче не смееше да мръдне.
За няколко секунди през главата му бе минал цял поток от мисли. И потокът сега не спираше! Ставаше все по-пълноводен и заплашваше да го удави.
Той се беше влюбил.
Изведнъж целият свят се преобърна. Не с краката нагоре, а някак... - стана съвсем друг!
Един друг човек живееше сега в него. Дали беше дремал досега, дали се промъкна отвън, използвайки суматохата – той не знаеше.
Знаеше само, че сега се пробужда от дълъг сън. Знаеше, че е попаднал на мястото си. Знаеше, че цял живот бе искал да бъде точно на това място. Беше му хубаво.
Беше го страх!
........
Не, че беше търсил специално това момиче. То просто му се бе изпречило на пътя и той, както десетки други жени до сега, го събори на кревата и го бе изнасилил.
Всички неща си бяха на мястото. Омразата и страхът в очите й, неговата ярост, неговата увереност, неговият опит, нейните безболезнени удари...
Но някъде по средата нещо се пречупи. Той я усети близка. Успя да влезе в нея с цялото си съзнание.
Влезе в една вселена, изпълнена с уют, звезди, ухания, удари на сърцето... Видя нейното Аз и го усети толкова близко и познато, сякаш двамата бяха родени заедно. Сякаш се познаваха още от деца, но той просто бе забравил... и сега си спомняше.
Беше се завърнал там, където принадлежеше!
......
Не, това бе абсурдно. Те бяха завоеватели. В този град за първи път стъпваха крака на хора от неговия народ. Този град досега бе неизвестен на неговия народ, както бяха неизвестни и десетките други градове, които те прегазиха в последните три години, следвайки пътя си към края на света.
Той нямаше как да я познава от преди. Той просто се беше влюбил и сега не знаеше какво да прави!
Сега тя го мразеше, както го мразеха не само жените, които бе изнасилил, но и всички хора от народа й, които бе убил и обрекъл на нищета.
Той бе враг. Бе чужд. Той не знаеше езикът й, и тя не знаеше неговият.
Ако просветлението го бе споходило няколко минути по-рано, той може би щеше да я хване за ръка, да коленичи пред нея, да и помогне да избягат от този ад, да и каже нещо нежно, макар и неразбираемо. Можеше поне едно цвете да й подари, в знак на любовта си, поне на добрите си чувства!
А сега...
Сега му оставаше само да стане и посрамен да си тръгне. Как можеше сега тя да разбере любовта му?
Той я беше унизил по най-гаден възможен начин. Да й се усмихне ли сега или какво? Тепърва да коленичи пред нея?
Колкото й да беше наранена, тя просто щеше да му се изсмее! Щеше да го стъпче! Щеше да предпочете да загине в пожара на града, да бъде изнасилена от другарите му, да бъде заклана като пиле, но не й да го види повече!
О богове! Защо се гаврите така със смъртните? Защо така безсърдечно си играете с любовта на хората? Не може ли двама души да се срещнат по нормален начин и да се влюбят? Не може ли те да бъдат щастливи до края на живота си?
Какво ще ви попречи това, а!
.......
Вече трябваше да става. Нямаше смисъл да лежи върху нея изстинал и обезсмислен. Той се изправи.
Смъкна ризницата си.
Тя го гледаше безизразно – най-лошият възможен поглед, който той искаше. Тя все още не можеше да избяга, защото той и препречваше пътя.
Той извади ножа си.
За миг в очите й блесна ужас. Тя го погледна с крайно недоумение. За какво му беше да я убива? Нали вече задоволи мъжката си похот?
Така беше по-добре.
Той й подаде ножа. Хвърли всичките си оръжия надалеч.
Изпъчи гърди пред нея и затвори очи.
.......
Сърцето му биеше до пръсване.
Не го беше страх от това, че тя може и да не успее да го убие с първия удар - страх го беше, че тя може да си тръгне, без да му направи нищо.
......