автор: tender

Врата от този пак към този свят,
врата в полето, както казват някои -
едно така объркано понятие,
обрамчващо простора на душата ми.
Премина ли през нея, съм спасен
и всеки би разбрал светът еднакъв
преди и след вратата ми - уверен,
че ясно е поставил свойте знаци.
Монах е той, от знаците пленен,
признаващ само своята си вяра -
от нечие различие смутен,
възпява си вратата, че олтар е.
Прощавай, свят, така и не разбрах
какво ще стане, ако я прескоча?
Светът мълчи обидено от страх,
че знаците му са еднопосочни.
От тях със път сме предопределен,
жадуваме да тръгнем „през просото",
където всеки наш изминал ден
ще бъде пръв от всички дни в живота ни
и ден след ден светът около нас
ще правим по-различен и безстрашен,
приели, че до сетния си час
ще сме отлъчени от този свят монаси.