автор: Tiranozavar

Клара е ниска, прошарена и синеока. Има къси пръсти и никога не е мечтала да свири на цигулка или виолончело. Понякога си говори сама. Защото харесва гласа си. Той е висок и мелодичен. Този глас й отива. Очите й стават почти зеленикави. Бледи.

Като от стъкло. Когато си говори Клара е щастлива, защото не е сама. Не казва нищо определено. Ще преместя тази книга, казва. Или „Ще вдигна онзи молив".

За Клара гласът е живо същество. Удобният друг, с когото тя се разбира. Той не й противоречи. Рядко повишава тон. Не своенравничи. Не се глези. С него Клара не се напряга, не се налага да внимава. Всеки друг глас може да я стресне. Нейният обаче никога не се държи грубо. Не настоява. Не изисква. Не моли. Ако Клара имаше съпруг, той щеше да е именно такъв. Висок, ненатрапчив и внимателен. Гласът никога не ти се пречка, не обърква чекмеджетата. Не носи чорапи. Не разхвърля дрехите си. А и когато спи, дишането му едва се чува. Сутрин е прегракнал, а вечер глух, изморен. Гласът е единственият, с когото Клара е щастлива. Той дори не може да я докосне. А Клара се страхува от допира. Защото не се харесва. Понякога вечер Клара отваря прозореца. Иска да види звездите и да мисли за тях. Взира се в Луната и мечтае. Иска да има криле, за да може да напусне тази стая. В такива моменти Клара дори не се сеща за гласа си. Това са мигове на усамотение, мисли си Клара. А гласът й е толкова земен. Той няма амбиции. Нито желания. И няма никакво намерение да я напусне. А понякога хората имат нужда от самота. Нарочно. Така те стават по-важни. И по-сериозни. А това винаги е от значение.

Освен гласа си, Клара има мечти. Иска да срещне човек, с когото да може да говори. Пред когото да може спокойно да се съблече. Човек, който да я докосва и целува.

Клара знае, че някъде в нея има място за още един глас. Чужд. Но няма смелост да го търси. Мисли си, че никой няма да я приеме такава. Затова предпочита да остане сама. С нейния глас. Така се застрахова от раздяла, ревност или страх. Хората, които имат с кого да говорят накрая винаги остават сами. А Клара не иска същото да се случи с нея. И предпочита компанията на собствения си глас. Той не може да я напусне заради друга жена, не може да й изневери. Не може да се скрие. Не я ревнува. С него Клара е създала идеален свят. Споделен.

Такава е Клара. Сега тя е приведена над бюрото и пише тези редове. Знам го, защото Клара това съм аз. Средна на ръст, с бяла кожа. Малки ходила и сини очи. Имам правилни черти. Прошарена. Обичам тихата музика и свежия въздух. Не пуша. Не пия.

Пускам обяви във вестниците. Пиша, че искам да поговоря с някого и оставям телефона си. Някои ми се обаждат и просто плачат. Нищо не казват. Искат някой да чуе, че страдат. После затварят. Други искат да говорят. И разказват дълго. Някои са самотни, а други имат деца. Казват, че децата са най-важното нещо в живота им. Искат да се самоубият или искат да се влюбят. Понякога ги е страх и от двете. Аз ги изслушвам. Докато говоря рисувам. Някои гласове са нежни и тогава рисувам пеперуди и цветя. Други ме карат да рисувам остри фигури.

После, когато телефонът утихне, разглеждам листовете. Събирам ги в папки. И на всеки един от тях поставям дата. Така си създавам спомени. Имам и снимки. Но на тях обикновено съм сама. Нито един обектив не е успял да улови гласа ми. Въпреки че той също като мен е жив и има плът. Хората не се обаждат, за да чуят мнението ми. За повечето от тях е достатъчно просто да се съгласявам. Казвам им: „Харесва ми". Или пък: „О, това е ужасно.". Когато повтарям техните емоции, хората се успокояват. Има такива, които се обаждат, за да обиждат. Наричат ме каква ли не. Представят си, че говорят със собствените си жени. Други говорят любовно. И отново си представят жени. Но други. Свенливи или артистични, нежни или хищни. Хубаво е да знам, че аз мога да съм всяка една от тях. Това са подаръци - хората, които ми се обаждат. Научих се да отгатвам историите им. Когато чуя дишането в слушалката зная какво ще последва. И имам време да се настроя. Никога не се гневя. Не бързам. Не прекъсвам. Всеки един от гласовете отсреща е мой гост. Представям си, че го каня тук. Той избира едно от креслата. Очите му се смеят. А след това чувам и историята му. Той е пътувал дълго. Толкова дълго, че е забравил къде е домът му. Затова вече никъде не може да се задържи. Животът му е пълен с коли, кораби, самолети, куфари, резервирани билети, пътни чекове, хотелски стаи. Сега обаче е при мен. Спрял е за миг и ми разказва. Не знае какво иска. Нито защо ме е потърсил. Сеща се, че има цял час до заминаването. Чудел се е с кого да говори. Чувам, че около него има други хора. Може би е на пристанище. Или аерогара. Представям си пръстите му, обхванали дръжката на малък сак. Обувките му са прашни. А под очите си има сенки. Иска ми се да разроша косата му. Да му се усмихна. Дори да тръгна с него. Да го изпратя. Да го успокоя. Не мога да направя нищо друго. Освен да му кажа да не се притеснява. Изричам го и усещам, че той се усмихва. Рядко се обаждат такива хора. Той много скоро ще ме забрави. А аз ще запазя от него една пеперуда върху бял лист. Ще я прибера и ще напиша върху листа днешната дата. Ще се опитам да пиша четливо. Без да ми трепери ръката. И с остър писец. Ще напиша 19 април 2003 година. Или просто 04/19/03. Така той ще получи пореден номер в моите спомени. Когато остарея и разглеждам албумите си, ще се спра на него. Ако имам котка или куче ще им разкажа. Това е онзи човек, който е обиколил целия свят. Прекосил е няколко пъти земното кълбо. И веднъж ми се обади. Разказваше ми за хората, които е видял, а също и за местата, които е харесал. Сега той е много далеч от нас. Може би отново лети или пък прекосява океана, седнал на палубата на огромен кораб. Носи фотоапарат, но също като на моите снимки, той винаги е сам. Моли случайни хора да го снимат за спомен. Но споменът остава самотен. Има и други хора. С други поредни номера. Имаше една жена, която не се решаваше да си пререже вените. Обади ми се пет пъти. Пет поредни дни. Твърдеше, че го обича. Някого си. Казваше също, че е невъзможно да го има. Казваше, че няма смисъл. Аз мълчах. Не я упреквах. Знаех, че няма да го направи. Нищо, че болката е мигновена. Кръвта й бавно щеше да се стича по пода в банята, а жената ще заспи. Топлата вода ще стигне стълбището и накрая някой ще намери трупа. Той няма да знае за онзи мъж. Нито за нашия разговор. Когато слушах тази жена, нарисувах жерав. Това са огромни птици с дълга шия и изящен клюн. Представях си, че душата й има пера, а също и че ще полети. Така жената ще бъде свободна. Тя обаче не се самоуби. Предпочете да говори с мен. И жеравите станаха пет. Пет листа от моя огромен албум със спомени. Сигурно накрая е открила друг мъж, когото да обича. Или пък някой е открил нея. Разбрах, че това е единственото, от което хората имат нужда - да бъдат открити, да бъдат посрещнати или да бъдат чакани. Аз го правя за всички. Нито един глас не съм забравила. Нито един човек не съм пренебрегнала. Никога не съм звучала изморено. Никога не съм си позволявала да затворя слушалката. През стаята ми са минали толкова много хора...

Клара прибира листовете в чекмеджето. Отваря прозореца и иска да полети. Знам го, защото аз съм Клара.