автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Стоеше изправен. Леко приклекнал. Отстъпващото слънце пробягваше с последните си лъчи по скалния релеф на гърдите му.
Блестеше като бронзово божество,овековечено от даровит скулптор.В дясната му ръка,гладиусът сочеше косо към прашната земя.Златните отблясъци на Феб Аполон оцветяваха плъзгащите се капки кръв в пурпурно.От ляво,щитът му бавно взимаше надмощие над измореното му тяло.Дишаше тежко,на пресекулки,в отчаяна борба за малко повече въздух от този,който ремъците на гърдите му допускаха да поеме.Краката му почти се прегъваха под тежестта на снаряжението и изтощителната битка.Впиваше пръстите си в сандалите,само за да напрегне достатъчно силно мускулите си,та да не го предадат.Очите му,бездънни езера от прямост и войнска чест,ловко обхождаха неколцината останали врагове,коитобавно го обграждаха.Не трябваше да доловят слабостта му.Хиените не прощават на ранения лъв.
Стоеше изправен.С открито лице,белязано от изпитанията на житието му.Подканяше ги с поглед.Паплач!Не смееха дори да влязат в битка без своите маски.Сякаш забуленото лице не кърви и не гасне.Не смееха да атакуват.Бавно и методично го обграждаха от всички страни.Шест срещу един!Но не смееха!Подушваха,като всеки мършояд,че жертвата им е слаба.И като всеки мършояд,чакаха някой да нападне пръв,но никой не дръзваше да поеме тежестта на водачеството.Беше ги страх.Не от острия гладиус,който прати дозина от глутницата им във вечните ловни полета.Не от тежкия щит,който безмилостно пречупваше съпротивата на попадналите на пътя му тела.Бояха се от замръзналата усмивка на лицето му.От свирепо-спокойния поглед,който преминаваше като сърп през душите им и жинеше смелостта им.Гневът им,спотайващ се някъде в гърдите им,бавно достигаше пределите на адамовата ябълка.Бяха готови да изплюят отровата си.Този последен противник се подиграваше с достойнството им.Надсмиваше им се и това ги изяждаше.Но усмивката,колкото и предизвикателна да бе тя,насаждаше панически страх в дивашките им сърца.Изрисувана на лицето му,като покана от самия Хадес.Като крилатия Танатос,дошъл,за да събере душите им.
Стоеше изправен.Кръгът се стесняваше неумолимо около него и почти усещаше,как въздухът натежаваше в дробовете му.Огледа ги отново.И отново се усмихна.Скоро някой щеше да се предаде на паниката и да нападне.Другите щяха да го последват.И в сянката на потъващото слънце,металният звън и хармонията от движения,щяха да се слеят със сподавени стонове и пролят живот.А от огъня на горящите сърца,щеше да оцелеят малцина и само един,който изправен,щеше да прибере мечът в ножника си и да сподели мълчаливо благодарността си на съдбата,за подарения му пореден ден на благословената земя.И с поглед на човек,който сам избира пътя си,щеше да се усмихва.