автор: TheBloodThirstyBunny

Гласа от онзи ден отеква в главата ми! Вече няколко часа се усилва и става все по- пагубен. Започвам да се притеснявам. Знам че Го имам- аз мога да чувствам - но... няма го. Не го усещам.
Седяхме в стаята и същия глас- зареждаше ме със спокойствие...бях усмихната, в момента в който трябваше да бъда отпусната. Всичко беше перфектно ... „ Сега се усмихнете на нослето си ... да... нека тази усмивка бъде за него...” Усмивката ми стана още по невинна, а може би лудешка. Просто беше... успокояващо „ И специалната усмивка... Усмихнете се на сърцето си! Да! Усмихнете му се, и чрез тази усмивка му благодарете. Благодарете му за това, че ви пази живи. „ И ето... сериозна и замислена фиозномия. Усмивка? Какво беше това? Не можех... Не бях благодарна. На сърцето ли? Та какво ми е дало то. Живот? Това, че все още дишам не значи ,че съм благодарна. Преди време бях готова да умра. Молех се, но не ми стискаше. А после... после осъзнавах ,че не бих дала всичката тази красота- заобикаляща ме – Не бих отнела собствения си живот, защото очите ми не ще виждат всичко това... Красота? Ето пак една запитваща дума... Аз я виждам. Не знам как, но съумявам да я видя. А хората! Те разочароват. Знаеш, че прелестното зеленикаво листенце и тази капчица роса , стичаща се по него, няма да те изиграе, било то съзнателно или не. Те не могат да разбият това стълко в гърдите ти. Финен кристал! Моето обаче вече е камък. И не е в мен! Това в гърдите ми е само орган. Тупти, тупти, тупти... Запазва ме жива без да го моля, може да спре без да ме пита... С него май не говорим на един език. Не мога да контролирам срока на туптенето! Поне не и с точност.
Хах! Каква ирония. Сърцето ми е някъде там , а пък може да бъде унищожено. То си има защитна стена де... Този камък. Изградила съм си го сама- от заблужденията, който си вкарвам. Хммм... Обаче за жалост тази стена не е достатъчно силна. Понякога някой нахлува... в живота ми. Ииии признавам в случая ми е приятно. Аз явно притежавам известна доза скептицизъм... Ммм доста голяма доза ще трябва да е!
Харествам си сърцето, хора! Честно! Това каменното де, другото не е нищо за мен. Просто орган – казах!
„......чрез тази усмивка му благодарете. Благодарете му за това, че ви пази живи.”
Няма! Няма! Просто няма... Не съм благодарна за всяка карфичка, която ЖИВОТА ми е забил в крехкото сърчице. Карфичка ли? Ми да! Аз нямам проблеми. Наистина нямам. Всичко са просто Разочарования. Може да съм доста заблудено дете, но виж мога да разграничавам проблемите от тях . И тези разочарования са породени от нещо малко и може би незначително за останалите около мен. За това и са тези карфички. Малки, но причиняват болка! Няма да му благодаря. Бих благодарила на себе си, защото съм такова шубе и нямам смелост да си посегна. То ако иска да спира – сърцето! Не мога да благодаря точно на него...
„ Вики, защо не се усмихваш?”
- Просто.... не мога! ......
И ето още един въпрос - А с камък извън гърдите... можеш ли да чувстваш? Хах не вярвах, но дам. Понякога идва То... И вкарва хубави моменти в камъчету. И го размеква... А аз мога само да се моля То да не си отиде скоро...Какво е То ли? Хах... елеметарно.. Някой или нещо , което може да ви накара да забравите всичко и да се усмихнете.