автор: kaliopa_ina

Пиеше трета чаша бяло вино, когато й хрумна, че трябва да си води дневник.
Поизправи гръб – един автор не бива да се превива лесно. После изгледа гостите си с ново любопитство; от утре ще бъдат герои в дневника й, а дори не го знаят. Сега спорят ожесточено над чашите си с видими пръстови отпечатъци. А тя е на вино, защото иска да се напие изискано и защото половината й колеги са на масата. Утре ще проклинат махмурлука в кантората, а нея два аспирина ще я оправят. Ако не – Кети ще й бутне малко джойнт в служебната тоалетна. Само трябва да изтича някъде и да го изпуши без свидетели. В работно време стимуланти взема само шефът й, но всички се правят, че не знаят.Така бяха свикнали да се съобразяват, че трябваше седмица предварително да им докладва в кой ресторант ще навърши заветните 25 години, та да не би някой да се почувства неподходящо облечен. Скука!
Утре ще си купи луксозен тефтер и ръкописно ще опише цялата тазвечершна снобщина с вакханалния алкохолен финал, който не можеше да не последва.
Но на сутринта смътно помнеше снощния завършек на купона в някаква позадимена дискотека. Коя ли? Под душа главата й бучеше и тя припряно спря крановете, сушейки се в движение. Трябваше да излезе по-рано, за да избере най-стилната тетрадка с дебела подвързия и много – много страници. Така направи първата жертва в полза на изкуството – отиде на работа без маникюр.
Едва дочака края на деня, за да се прибере с тъмночервената си нова придобивка с изящно подсилени златни ръбчета. Купи дори скъп тънкописец (Хюлет Пакард на писалките, уведоми я усмихнатият книжар) и то в толкова класически черен цвят, че тя не устоя. Вслуша се в мекото отлепване на листовете, редовете бяха свръхтънки и с някаква бледа теменужна отсянка. Почеркът й беше ситен и разлят и все още предстоеше да изпълни фината хартия с него. М-м-м миришеше странно на лепило и кожа.
“Аз съм 25 годишна, секретарка съм и живея сама”, започна на втория лист, защото помнеше, че първият се оставя празен. Тънкописецът гладко се плъзгаше по хартията и издаваше специфично скриптящ звук в тихата й дневна. За пръв път от години тя не пусна телевизора. Трудно й беше да разкаже всичко, случило й се дотук, затова започна с изминалия ден. Стараеше се да се изразява гладко, да покаже най-равномерния си почерк и да звучи интересно. Особено последното – все пак след години не искаше да умира от скука над собствените си страници.
Описанието само на приключилия ден й отне няколко часа. Тя търпеливо разнищи атмосферата в кантората, щрихира портрети на колегите и дори не успя да опише интериора. Ръката й беше леко схваната, с оная болка от студентските й години. (Да не забрави да разкаже всичко, ах, какви времена бяха! Направо безкрайни). С тези компютри ръката й е закърняла. Само след няколко изписани листа, вече негодува. Боже, че то било един часа!
След вечеря с едно кисело мляко, друго в хладилника нямаше, тя си легна. Утре ще напазарува готова храна и някакъв плод. Точно сега няма време да готви. Сутринта установи, че втори ден ще отиде на работа без лак на ноктите и реши, че и там може набързо да си направи френски маникюр.
Втората нощ насаме с дневника мина по-незабелязано и от първата. Само ръката й протестираше повече. Но да натрака миналото си на домашния компютър, сякаш е на работа, беше конщунство. Животът й заслужаваше стилната тетрадка, равния й почерк (над който дълго работи майка й – рускиня и перфекционистка). Тя самата заслужаваше цялата подреденост на собствения си дневник, защото винаги се бе страрала нещата да изглеждат блестящо. Скочи да измие чинията, в която вечеря, пишейки и видя, че й остават само четири часа сън.
Сутринта вече беше трудно да скрие сините кръгове, които трите нощи безсъние бяха издълбали под очите й. А колегите (добродушно?) я подкачаха, че е замесен мъж. Да, замесен беше. Снощи беше стигнала тъкмо до първата си любов. Тя се втренчи с невиждащ поглед в документите, мислено подреждайки редовете за довечера.
Колкото повече пишеше, толкова повече си спомняше. Паметта й пазеше дори аромата на първото й червило, вече можеше мислено да разтвори тийнейджърския си гардероб, дори помнеше щандовете по етажите в универсалния (на времето) магазин. Изведнъж видя синьото по клепачите на продавачката от щанда за кинкалерия. Оттам баща й й купи първия позлатен пръстен. Беше малко глупав, с кехлибар, не... естествено, че с тигрово око. Щандът беше с едно никакво изкуствено осветление, но с повече стъклени витрини от където и да било в града. Иначе повечето магазини се кипреха с тежки дървени или талашитени стелажи, Боже, колко подтискащо! Само сладкарниците бяха светли и шарени. Там ядеше най-вече толумбички. Едни такива сиропирани и ванилови, а чиниите шумно тракаха върху голите маси.
Тя се засищаше с миризмата на храната от детството си, виждаше баба си да точи баница и баща си да реже диня, спомни си, че майка й я научи да прави блини и гадната миризма на каша от елда, която никой в къщи не вкусваше. След множество пропуснати вечери, отслабна толкова, че се наложи да си смени гардероба. Така изгуби цяла съботна сутрин, за да си купи дрехи по мярка. В съблекалнята я връхлитаха спомени от миналото и тя се втурна към къщи, за да ги запише.
Все още успяваше да изглежда същата за колегите си, но живееше само за дневника. Някак успя да изкара до отпуската, когато излъга родителите си, че отива на море с приятели. След това губеше по цял час всеки ден, за да ходи на солариум. Спря да излиза с обичайната си компания и слава Богу, те престанаха да я търсят. Беше й омръзнало да си измисля оправдания. Косата й беше в пъти по-дълга от дългогодишната й френска черта, защото не желаеше да губи време във фризьорските салони.
Когато в края на лятото приключи с миналото си, забеляза, че на средния пръст, с който държеше осмия по ред тънкописец, е излязла мъртва кост. Мястото беше некрасиво зачервено, но затова пък почеркът й вече беше съвършен. Дописваше втората си тетрадка и дневникът й ставаше все по-значим – и като обем, и като съдържание. Ласкаеше я мисълта, че и като стил на писане.
Вечерта помечта за предстоящите листове от дневника си. И дори ги приветства, държейки чаша с бяло вино. Не й се пиеше, но съзнаваше, че изглежда много изискана с подгънати колене на дивана и чаша шардоне в ръка. Бързо скочи, за да запише сцената в дневника. После изтича да си измие зъбите. От огледалото я гледаше непозната – с подчертани скули, поизострен нос и кожа, която изглеждаше увяхнала. Трябваше да отиде на пилинг, някоя вечер, когато няма да има много за писане.
До Нова Година описваше съвестно ежедневието си, уикендите с мама и татко, дори телефонните разговори. За да не пропусне нещо, започна да си води паметни бележки в работно време. Вечер се прибираше с чанта, пълна с малки квадратни листчета, номерирани и акуратно подпъхнати с кламер. Усещаше около себе си отморяваща тишина и тя я радваше, защото й оставаше време да подреди в главата си изреченията за довечера. Едва около Коледа почувства, че нещо не беше наред. Никой не я покани на служебното парти. Тогава за пръв път чу истинското мълчание около кафе-машината, което настъпваше, когато тя отиваше там. Ау, че са се надули; довечера ще... ще ги изтипосам, ядосано си помисли, докато отбягваха погледа й. Взе кафето си и се скри зад компютъра. Докато обмисляше, как да опише гадните типове, в които се бяха превърнали тези от офиса, пропусна да уведоми шефа си за две от срещите му. Кошмар!
Като се прибави и огромното закъснение, с което архивираше вече приключили случаи, очертаваше се строго мъмрене. Не бива да се поддава на чувствата си обаче, за да успее добре да запомни всичко и после да го опише. В дневника естествено ще разкаже за огорчението и обидата, които е изпитала.
Но мъмрене не последва. Просто веднага след Нова Година я освободиха от работа. Платиха й обезщетение и само чистачката я дръпна настрана и я попита какво й е. Абе, ако трябва, иди на лекар, мойто момиче, посъветва я, докато изхвърляше кошчето в черен найлонов чувал. Вечерта тя добросъвестно описа чувала и съжали чистачката, която нищо не разбираше.
След седмица установи, че й е трудно да пише в дневника, защото нищо не се случва. Още не беше започнала да си търси нова работа, а майка й недоумяваше, защо детето й вот так, изведнъж беше изхвърлено от кантората. Тя можеше да гарантира за дъщеря си, която беше така съвестна и подредена. Сигурно пак на някого е притрябвало секретарско място и кого да изхвърлят? Ами момичето без връзки...
Една сутрин, докато си правеше закуска (после щеше да опише каква), тя забеляза първата мравка в кухнята. След седмица имаше мравешка колония, която бодро маршируваше из жилището, сякаш беше необитаемо. От ъглите се бяха проточили паяжини, които красиво се полюляваха при отворен прозорец. Трудно беше да се опише цветът им. Имаше и два паяка, които тя не искаше да улови, преди да успее да проследи ежедневието им и да го разкаже в дневника. Мебелите бавно помръкваха под слой прах и единствено кориците на дневниците й красиво грееха с луксозната си кожена подвързия. Тук беше целият й живот, съвестно подреден и описан със старателно окръглен почерк. Жалко беше, че нямаше какво да напише за днес, така интересно би прозвучало.
Късно вечерта майка й я потърси по телефона, но чу само безстрастното свободно на апарата.