автор: tim

Някой някъде беше казал, че във всеки човешки живот има момент, когато белият гълъб каца на рамото ти, за да ти предложи път за спасение. Може би е вярно, но колко са
тези, които могат да различат черния гарван от белия гълъб преди да е станало късно, преди да са го пропъдили или пък убили?
Ти едва ли някога ще забравиш Д. Тя винаги ще ти се явява в образа на птиците, реещи се в небето.
Ти сам няколко пъти я сравни с птиците:
-"гълъб, който предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг"
-"приемаше всичко така естествено, както гълъбите приемат разпиляното край бирената фабрика ечемичено зърно"
-"тя остана да живее при мен... като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата"
-"птичка Божия"

Едва ли случайно точно с гълъб я сравняваше. Та нали именно гълъбът е птицата, която носи надеждата. Нали именно тя показа на Ной, че потопът е отминал.
Показа му, но той имаше очи , за да види.
А тя беше наистина един гълъб.
Да!
"Тя не е точно човек"
Да!
"Аз съм луда..."
Да!
И ако човек е "омесен от кал, езерна вода и облаци", то езерната вода и облаците бяха същността й. Нима днес могат да се срещнат такива хора? Може би, но те ще са като самотни гълъби. Нима днес за хората, които са запазили истински човешкото в себе си, за хората, които отвръщат с "взаимна обич", не се казва , че са луди или най-малкото странни?
Да, светът е наистина една "нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби"
Светът е бетонен и гол. В него отдавна ги няма чувствата, които могат да стопят, да раздвижат всичко. Той е гол- няма ги красивото, благодатното. А къде са?
Някъде там- под бетона! И като тревички под асфалта се опитват с крехките си листенца да изникнат отново.
А къде си ти?
Там, сред сивото и ежедневното, там при ръмжащия мотор(който за теб е като човек);там- при математически точното; там-при твоята студена хармония.
Когато я видя, ти сам каза, че си от тези хора- нормалните.
А какво е нормално?
Отчуждението, самотата, неразбирането, омразата към другите, меланхолията? Това всеки ден да слизаш с асансьора, да редиш "математическата"(защото смяташ , че е като математиката) си музика, да отиваш на едни и същи места, да вършиш едни и същи неща, да се скараш с бившата си жена, да погалиш котката?
И това ли е животът?
Ти не можа да повярваш, че може да се полети.
ДА!
Също като птиците.
"Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи."
ДА,поне за капчицата, защото тя наистина съществува. А тя се опита да ти я покаже. Но ти попита себе си "Защо да ми олекне?И от какво?"
От всичко, което те прилепя до земята.
От всичко, което чупи крилете на душата ти.
Ти не можа да преминеш бариерата. СЪщата, която отделя хората от Човека. СЪщата, която и Човекът не може да премине, за да станат и другите като него.
НО някъде там, дълбоко в теб, ти осъзна своето нищожество. Ти разбра ,че си се докоснал до нещо възвишено, до нещо, което никога повече няма да видиш.
Тя бе единственият човек, "който някога бе летял. Все едно къде.Все едно как..."
Тя можеше да лети, защото душата й беше чиста и лека, нямаше го ежедневното- омърсяващото. Тя никога не говореше за хората.
И защо да говори? Нима заслужават?
По-добре да говори за птиците.
Същите тези птици, които и ти забеляза. Но видя и това, че гаргите са повече , отколкото трябва.
Гаргите са черни, те са символ на злото, на нещастието. ЕТо какво разбра, че си. Та и сам го каза:
"Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша"
Като тъмен и черен гарван...
ТИ го разбра, но какво направи?
Избяга...ИЗбяга от истината, защото тя те изплаши, защото дори тогава ти все още не вярваше.
ТИ също летя и се почувства свободен и щастлив. Тогава ти вярваше. Но това стана през нощта, за да се чудиш дали не е било просто сън.
Д. също изчезна завинаги в нощта. За да се превърне и тя в сън. Сън за една бленувана реалност, сън, в който хората наистина произлизат от птиците, от гълъбите.
Тежко е. Тежко е да се докоснеш до хармонията (но не тази на логиката, а на щастието) и да разрушиш всичко. Тежко е да паднеш от висините. Да разбереш, че никога няма да ги достигнеш отново. Че може би никога няма да станеш Човек. (Защото нямаш сили да се надигнеш от земята)
Тежко е да се събудиш и да разбереш, че пак си върху този нагрят от слънцето бетон, в тази бездиханна и безчувствена пустиня, наречена нормален свят.