Събуди се,беше спал твърде непробудно,момента ,в който съзнанието му беше готово да функционира пълноценно –сърцето му слагаше перде пред очите.
Събуди се,беше спал твърде непробудно,момента ,в който съзнанието му беше готово да функционира пълноценно –сърцето му слагаше перде пред очите.Стана,отърси се от умората ,която не спираше да го товари и товари с тежестта и обременява с липса на нищо смислено.Повървя малко ,започна да се окопитва,влизаше в час-все същият апартамент,все същите завеси,все същото шише празен,безполезен алкохол,все същата гледка.А гледката беше красива някога....показа се на балкона си ,вятърът го духна,погледът му заблужда някъде в пространството,незнайно защо протегна ръка към простраството ,знаеше че нищо няма да се получи ,но все пак го направи и ....нищо не се получи.Усещаше се хлад и единственият му приятел-човекът ,с който си говореха ,когато имаше време в своя „мъртъв час”,когато изключваше всички и седеше и събеседваше със него.Погледна надолу,нищо не видя,всъщност вече почваха да се различават фигурите на тях-хората,не те не бяха хора,те бяха жалки сенки на прибързаността и плоската простота.Бързаха,тичаха,казваха се на автобуси,запътваха се към работата си и никога не мислеха,те мразеха да мислят,те презираха дори идеята за евентуална битка с атрофиралото им съзнание.Болка,само болка можеше да им донесе тази битка,която щеше да бъде спечена от онова подобие на живто само ,защото щеше да потъне в сивите си ежедневни битови ангажименти и да игнорите настъпателния,изнемощял,подигравател ,но верен тон на събеседника си.те предпочитаха да се движат по точно определени маршути,да правят едно и също нещо всеки ден,те обичаха да бъдат насилвани психически и умствено,те ненавиждаха борбата с каквото и да е ,те бяха слаби,те не бяха хора,те остъпваха уплашени от всичко ,което им се струваше непознато,предварително непродиктувано или наложено като модел от обществото.
Ненавиждам ги-помисли си той.Всичко е изкривено и променено.И те си живетя спокойно в този свят.Мачкани ,непотребни,застаряващи те си остават една безподобна ,безформена,умствено ограничена маса неща,чиято цел беше никаква.Те нямаха цел.
Те осакиха всичко.Любовта-сълзи и само сълзи,едвали това е смисълът й.Никой никого не разбира.Това беше сиво и банално ,това беше отвратително .Любовта е мечта,защо не ме разбираш ,аз те обичам.Той настръхна от тея фразички,изричани от всички всеки ден ,просто защото бяха прекалено лесни или някой им ги беше казал и те не се напрягаха д аизмислят нови.Всичкои свързано с любовта бе оправдаванос тях.Погнуса.Уж това трябваше да е най-великот чувство,а се оказа една морално и чисто физически изнасилена и обезобразена идея,в коя то лигави сълзи ,малумни оправдание,липса на всякаква идея относно бъдеще на дадена връзка царяха и диктуваха групово продължителната ,константна гавра с личността на любовта ,която явно ,че е била неразбрана.Жалки ,малки човечета,мислите ли ,че гневът,жалкият гняв,онова елементрано чувство ,когато дори смешната наченка на опит за изразяване остане неразбрана е разрушителен или може вие сте центъра на вселената с мижавите си ,примитивни проблеми?НЕ ,разбира се.Ярост,изпитвате това,когато се подиграят с вас в любовта ,нали?Но защо се учудвате ,като предварително сте знаели какво ще последва.Склопили очи ,запушили уши,вие знаете ,въпреки това че както следва няма да е последно и следвашият шът ще е същото докато.....докато не решите ,че лигавите истории и преувиличените сълзи могат само да отвратят мислещият човек.
Това си мислеше той и продължаваше да гледа напред.Понякога му се искаше да направи нещо лесно,но разбираше ,че няма нищо подобно.Може би щеше да е по-добре д анправи още една равномерна крачка и да полети и повече д ане се събуди в този свят на болка.НЕ,не ,не ,никога,този свят е моят свят.А отстъплението е присъщо сам на слабите духом ,а такива онези долу.Борбата е това,което различава ,дори да я губиш ,продължавай да я водиш ,защото ако нищо в тебе не вика и крещи против друго нещо,то ти си умрял.Свят на болка ли ?-замисли се тоя.Нищо подобно-може би това беше още една от умело наложените представи за човека,наложени грубо от някой или нещо.Болката е единственият приятел на човек ,защото само тя се държа абсолютно развностойно с него .Болката е красота,тя е нещо много повече от някаква си дума с нотка на съжаление.Това би могъл да го каже само някой като него,но никога и аз.Да,понякога му се искаше да избяга,но с какви очи шеще да се погледне-отстъпник,предател,лицемер,жалко създание .Аз ще стана и ще изкова моя свят по мое подобие и образ,не искам онзи горния,искам този ,в който аз ще живея,не ще се съобразявам с идея или концепции,не ще могат да ми налагат нищо.Ще руша ,после ще градя.Дори ще има място за онези там.
Загледа се към небето.Постоя така известно време,изведнъж затвори очи.Ако ще се бориш,бори се,но почнеш ли да правиш това ,което трябва,знай че не ще можеш да се върнеш назад никога повече,не се обръщай,за теб няма нищо за теб-там има само изкуствено съжаление,примирение ,липса на благородство,няма нищо истинско,дори омразата не е истинска,те не са истински.Те са били някога,но вече не са.
Всичко се въртше около тях,техния живот.Случваше се често да си мисли нощем със събеседника си нещо интересно-човек трябва да има нещо ,което да мрази много .Това е само и единствената причина да има мотивация да продължава напред.Никога хората не са били достатъчно чисти да не познавата лекуващата,действаща като щит ,сила на омразата .Да,налага се,в противен случай ,може би оставаш само с любовта на пиедестал,може би дори не я намираш ,но дори да го направиш, тя ще умре ако няма какво да я защитава.В омразата има любов,в тъмнината –светлина, в долу съществува горе.
Не искаше да бъде като тях ,но знаеше ,че трябваше да убие и последното останало нещо от зачатъка ,останал от досега им с тях.Започваше да се двоуми.Дали да не си останеше просто сянка ,нямаше да мисли ,нямаше д аизбира,щеше просто да гледа,но не да вижда,но както от това,дали не беше по-лесно?Не ти ли тежи вече отговорността от избора,бремето на мислещия човек,мъката от липсата на разбиране,тежестта от различието,което представляваш?
Усмивка се простря,очите се отвориха-нямаше пламък,но и не трябваше да има.Огънят вече беше в него и не можеше да бъде загасен ,а само повече разпален и дори евентуално ,когато загасваше щеше да разпали други огнйове.А може би нямаше да го направи.Въпреки това,щеше да е живял така като трябва?Но според кого...
Душевните битки нямаха край,всеки ден беше друга битка,друг рейд,друг марш към победата или загубата.Едно бе сигурно с всяка победа или поражение ,той не ковеше нищо величествено,нищо необичайно ,нищо специално,не-той ковеше и каляваше себе си .Той беше човек-демон или светец,но никога подобие на едно от двете.Лъв или овца,но никога куче.Пламък или вода,но никога въздух.
С такива въпроси и умря,мисля ,никой не можа д аму отговори докрая на дните му.Кой ли го помни-не се знае.За какво ли да се знае,остава само доволната усмивка от направата на избора ,запечата на отражението на величественото небе.Той бе умрял ,но преди това бе станал горд син на баща си,горд човек-несломим,благороден,свободен...