автор: Hamman

По действителен случай

Вървя по Царя покрай Военния клуб, а тя е пред мен, облечена в протрити дънки, зелен суитчър, с качулка на главата и ходи бавно, а по едно време се обръща съвсем случайно и виждам, че е с очила, май към мене гледа, не знам, та аз, облечен с оная тениска, дето е подарък от бившата, ризката, сивите панталони и
наметнал чантата на рамо със забързан ход се доближавам към нея и като я изпреварвам едва се сдържам да не я погледна, пред Военния клуб са се сбрали някакви дечурлига с кряскаща предводителка и се налага да намаля темпото, докато ги заобикалям, което същевременно скъсява дистанцията между двама ни и така успявам да видя тя накъде ще продължи, а тя поглежда през очилата към мен, беше свалила качулката и виждам хубава черна коса на плитка и лека усмивка като на оная, чието име няма да споменавам, защото ще се получи клише, та зеленият суитчър се обръща в посока нагоре към Раковска, готова да пресича и аз бавно променям първоначалния си маршрут и заставам до рамото й и заедно пресичаме улицата, а през това време аз се чудя как да я заговоря, и се хващам за списанието, дето тя държи в ръка, и я питам с едно извинявай какво е, тя ми се усмихва и показва едно известно английско лайфстайл издание, а аз за да се изтъкна й казвам колко култово е списанието, но тя вместо да потвърди ме пита за къде съм се запътил, на което малко се обърках и казах, че само се разхождам безцелно, на което тя отвръща, че можем да се разхождаме безцелно заедно, аз й се ухилвам и подавам ръка, и си казвам името, тя я стиска и вика, че първо ще минем през антикварните книжарници нагоре по улицата, а аз нищо не казвам, тъй като се чудя как й е името, после тя ме пита с какво се занимавам и аз отвръщам, че съм студент, университета и специалността, на който са маловажни за сегашната история, а тя казва, че е копирайтър в една известна фирма, на която си спомням една-две реклами; та разходката ни не е важна до момента, в който тя предлага да идем у тях за по кафе, тъй като и без това живеела наблизо, а пък и часът е баш за нещо горчиво, и аз не знам с кой акъл се съгласявам, и отиваме в един апартамент на Фритьоф Нансен, срещу НДК, и пием кафе, пък нали, от дума на дума се озоваваме в леглото, където първия път свърших набързо, но втория издържах час и тя ме свърши със свирка, след която вечеряхме – аз една пица, извадена от хладилника и стоплена в микровълновата, а тя салата с домати и малко краставици, защото казва, била на специална диета, макар всичко в тялото й да е перфектно, като изключим дългия и гърбав нос, но както и да е – след вечеря гледаме някакъв филм на Фелини на DVD-то и после се хвърляме в леглото за по още веднъж, а след секса си говорим за какво ли не на тиха музика, като почнем от текущо вълнуващите ме Стайнбек, Маркес и Бегбеде, минем през идеята ми, като един последовател на Маркес, да напиша разказ, състоящ се само от едно изречение (което ме подсеща да й покажа другите ми разкази на компютъра, а тя особено се кефи на оня за капките и надгробното слово), и стигнем до взаимно съгласие по твърдението ми, че ако Данте и Киркегор бяха съвременници, щяха да са смъртни врагове; така прегърнати и говорейки заспиваме и се събуждаме едновременно на другата сутрин, аз изпитващ отново онази тъга, породена от вече тримесечна раздяла и се чудя как може някоя да ми влезе толкова надълбоко в кожата, че вече второ момиче не я изтрива…но както и да е, тя отива в тоалетната, а на мен страшно ми се пикае и се изнервям, защото след десет минути тепърва пуска душа, а като излиза изтърсва направо, че иска да правим анален, което ме подсеща за причината, поради която яде салата снощи, та аз казвам, че е ок и трябва да ида само до тоалетната, след което пускам Уинампа на Shuffle и я чукам в гъза под звуците на Miss Lucifer на Primal Scream, а тя свършва мощно, после махам презерватива и се изпразвам в устата и под съпровода на Face it на Sven Vath, а накрая я лижа, докато звучи Whistle for the choir на The Fratellis, към края на чиято песен тя пак свършва от пръстите ми, и в същото време тъгата се изпарява от мен, надявам се завинаги, както и водата, с която си взимам душ след изморителната утрин, вече изгладнял като уругвайски ръгбист в Андите, та отиваме на обяд в някаква кръчма из центъра и после цял ден се шляем насам-натам, а вечерта посещаваме някакво светско парти, на което пуска един стар диджей, и където виждам двама-трима известни списатели по разни издания и даже се запознавам с бившия главен редактор на известно лайфстайл списание, което от два месеца вече не излиза, и настоящ главен редактор на вървежно мъжко такова; по едно време идва някакъв дребен човечец на не повече от трийсет и предлага на мен и момичето амфетамини, и аз въпреки първоначалния скептицизъм се присъединявам към всеобщото смъркане, последствията от които са непоправими, тъй като единственото, което помня е, че свърших прекалено бързо на свирката в тоалетната на заведението, а как съм се прибрал с придружителката си и дори заспал ще остане завинаги криптографска загадка за съзнанието ми, но на сутринта, с ужасно главоболие ставам от леглото, без нужда да се обличам и тя ме изпраща до вратата, където се сбогуваме с по едно “Мерси и чао” и аз се озовавам на отсрещния тротоар на онова кръстовище, извръщам глава към нея и си мисля, че всичко това можеше да се случи ако вместо да продължа по Царя, бях свил с нея по Раковска.