автор: dimension

Завихме се в самотна тишина.
Преплетени в последно упование.
Съвсем сами, на края на света,
в люлката на своето мълчание.

Светът ни беше много изморил.
Отпусната се сгуших тихо в тебе.
Ти с кожата си нежно ме зави,
усетил ми едничката потребност.

Ръцете ти говореха с гърдите ми.
Мълчанието ни крещеше до припадък.
Кръвта ми скрито плачеше в очите ти.
Ти ме пое. И продължаваше нататък

към дълбините на стаената ми болка.
Разлисти ме, погълната от самота.
Потръпвах, и ликувах, и изохквах...
Тогава тишината изкрещя.