автор: vanilin

Ако малко вяра в себе си съм скътал,
ако капка мъка във окото блесне,
ще делим поравно своя рай и пъкъл,
докато в ушите тишината тресне…

Докато ни свързват чувства, разпиляни
в пътища далечни, в интереси близки,
нещо от съдбите общи ще остане –
над нещата дребни, или страсти низки.

Някъде във друго, мамещо пространство,
зная, ще отидеш, без да ме попиташ…
На пране ще лъха и уют ще властва,
под сърцето нервно малкото ще рита…

Но нима ще може някой да отнеме
миговете скъпи, с тебе преживяни?!
Нека е проклето земното ни време,
ако в теб и в мене нищо не остане!…


Ванилин Гавраилов