автор: ina_ivanova

Лирическата ми... ме изостави.
Гласът на вятъра е вече само вой
на неразбран и чужд несретник,
а аз опитвам да си спомня,
кога и кой залостил е прозорците...

Дори дъждът се стича стъклено.
На океаните вкусът е блудкав.
Не вярвам вече в аромата
на диви пролетни цветя -
Реалността убива сетивата.

Пореден Някой угаси звездите.
Лирическата! Тя му позволи!
Отдавна трябваше да е разбрала -
дори да можеш да заспиш до Някой...
Не значи, че си го познавал...

Отиде си... Изпратих я с усмивка.
Привикнала да се сбогувам,
пореден Някой май целунах.
Дали разбра, че беше за последно?
И че... лирическата ми... остана в джоба му...

Отиде си... Коя ли съм без нея...