автор: TheViktorian

Свежо и тихо над мен е изпънат
чадърът извезан с далечни искри.
Забучен изглежда решително борът,
в безбрежната, тъмна, загадъчна шир.

И полъхът спрял е за кратка почивка,
полегнал на младия, росен килим.
Какво ли прошепват тревите с въздишка,
на този ласкател, уви невидим?

Дочувам как нямо сега му се молят,
да бъде по-нежен, когато е див.
По-често да кани дъждеца съдбовен,
да пада от облака плискав, звънлив.

Щурец съм - и няма за мене загадки!
Творец, от нощта теменужено блага.
Когато запея на пориви кратки,
искрите дори замечтано присядат.