автор: Celena

„Обичам те!” – кога за последен път си казвал тези думи?
Никога? Но защо?!!! Нима няма на света някого, когото да обичаш и да заслужава да му го кажеш? Не мисля така! По-скоро това е заради студенината, плъзнала в сърцата на хората напоследък. Каква ирония – всички се оплакват от глобалното затопляне на планетата, а глобалното изстудяване на душите ни не интересува никого. Трагично е! ... но да сменя темата, защото, нали знаеш, в днешно време повечето проблеми са така – всеки ги вижда, но не на всеки му е удобно да говори за тях – глупаво и жалко, но безспорен факт. Затова сега ще ти разкажа една история, която никой не знае и слава Богу, защото иначе и нея щяха да отхвърлят.
И така...
Имало едно време един обикновен малък град с едни обикновени малки жители, но не на големина, а по дух – всичките еднакви, като излезли на конвейер, скучни и еднообразни, завихрени в ежедневието като ... чаршафи в центрофуга – без никакъв шанс да излязат преди да се пречистят, но и без шанс да могат да го направят.
В този малък, скучен град се родило едно момиченце – сладко като всички момиченца – с големи сини очички и къдрава руса косичка. Същинско ангелче, нали? Палаво и невинно, с широко отворени очи към света, търсещи новото. А кое е новото? Ама разбира се, че именно центрофугата, която така безжалостно върти всичко наоколо, включително и родителите на малкото момиченце. Ах, колко тъжно! Нима и тя щеше да стане като тях? Не! Тя е различна! И може би тъкмо в това бе най-голямата й грешка.
Кръстиха я Ася – сладко и кратко име, което да не затормозява паметта на околните със своята тежест.
Поотрасна малко Ася и се научи да говори или по-точно – да задава въпроси, защото тя само това правеше от сутрин до вечер. Любознателно бе детенцето, а големите го упрекваха за това, сякаш то с раждането си бе длъжно да знае защо слънцето е жълто, а тревата – зелена, защо небето е далече, а земята – близо, защо хората говорят, а птиците – не и още купища такива важни и много интересни въпроси, на които Ася непременно искаше да получи отговори.
Да, тя наистина искаше да знае доста, но тези около нея й казваха, че има множество други, хиляди пъти по-необходими неща, които тя може да научи от книгите, вместо да разпитва наляво – надясно. И това помогна или поне за известно време. Ася започна да чете книжки. И не по час или два, а по цели дни, защото книгите бяха написани далече от нейния малък град, където не всичко бе обхванато от тази проклета центрофуга. И четеше, четеше, четеше. ... А другите деца й се присмиваха, и твърдяха, че не може да прави нищо друго, освен да чете ...
И прави бяха, и не чак толкова. Тя наистина умееше само това, но защото го искаше, а просто защото не й даваха да се научи на друго. „Ася, никога няма да се научиш!” казваше майка й и дърпаше от ръката й ръкоделието, което момичето току що бе започнало и просто питаше как да продължи.
„Ася, само ми се пречкаш!” сумтеше баща й, когато се опитваше да му помогне в нещо. И така тя си живееше в своя НЕ сив изолиран свят, отделена от всичко и всички в малкия град.
Бързо се нижеха година след година и никой така и не разбра Ася. Малкото момиченце остаря и умря, но никога не му казаха, еч го обичат и то остана все така само.
Тъжно, а? – Смазано от голямата центрофуга на ежедневието .
...
А всичко, може би, щеше да бъде толкова различно, ако тя познаваше примерно теб, нали?! Ти щеше да я разбереш, да я подкрепиш, да я обичаш ...
Защото си различен, а не си от тези, дето са като на конвейер, нали?! И, предполагам, си се замислял за тези, различните хора и, надявам се, си им помагал и ще им помагаш.
Вярвам ти и се гордея, че познавам такъв добър човек като теб!