автор: kauboec

     Голямото дуло изрита в устата ми. Светът побеля от лилавия сняг. Изстрелът бе един, но в гърдите ми зейна още една дупка достатъчно голяма за да прелети врабче. Сложих ръка върху празнината, за да не разбере никой, че винаги съм бил без сърце. Затворих очи, като след хубав филм и се свлекох на пода.
Кокаин, пистолет и писмо
(short version)

     Исках да разбера какво се вижда от окото на бурята.

     Мъглата бе доста продължителна и отвратително гъста. Проточи се точно три месеца и когато отмина с вятъра на север дадох дума три месеца да не се завръщам у дома. Поставих три предмета пред себе си и поех съдбовното пътешествие.
     ...докато пропъждах с вулгарни изрази ветрове и виелици от пътя си разбрах, че макар пътят да свършва в дъното на хоризонта всъщност е безкраен и навярно ще погубя стъпалата си ако не повярвам в това. На един кръстопът между четири пустини събух парцалавите си обувки и видях цялата си кръв събрана в тях. И тъй като не можех да продължа на крака достигнах края на хоризонта ходейки на ръце.

     ...спрях пред една преголяма сладкарница и докато обяснявах на продавачката какво точно парфе искам да ми завие отвън се случи една ужасна катастрофа. От трясъкът ръката й, наедряла от сребърни пръстени, потрепери и тя разцепи любимата ми част – целувката отгоре, което немалко ме ядоса и на излизане не й се усмихнах. Отвън вървях и ядях наедно, а срещу ми имаше десетки капещи листа, след което достигнах до един автомонтьорски салон, където разни омазани в грес и глупости момчета поправяха стари коли и от време на време тихо ругаеха. Несъзнателно бършеха лицата си и още по-глупаво триеха длани в малки кърпи закачени по стените за яд на паяците, които са снасяли в тях.
     Тук спрях и изпих едно шварц кафе. Шумът на колите утихна.
     Пътят ми продължи смело напред и от твърде невнимателните ми обиколки се озовах посред друго селище. Беше малко село с четиринайсет жители, площадът им беше малък и невзрачен, с един побит направо в плочника стар часовников механизъм. Големите стрелки изморени от еднообразния си път бяха спряли в 14:22 на неизвестно коя година. Извадих цифровия си апарат и помолих един овчар да ме заснеме до часовника. Станаха прекрасни фотоси и от благодарност закупих от него два големи слънчогледени стръка и ги напъхах до половина в дочения си панталон, като по този начин те надвисваха над мен като чадъри и пазеха ценната ми главица. Отделно от това събираха жужаща компания от десетки насекоми. През една есен валя неспирно четири седмици от което неизсъхналите стръкове пуснаха корени, промушиха се през пъпа ми и обратно нагоре обвиха сърцето ми. По този начин сърцето ми не можеше нито да се влюби в прекрасните амазонки, нито да получи инфаркт, когато прелитах над дребнавите човешки падения. Понякога посягах ръка нагоре и си отронвах шепа семки. Те ми даваха достатъчно енергия, за да се довлека до следващото място.
     Беше началото на ноември слънцето отиваше на някъде – тръгнах подире му.
     На ориенталското тържище байковете бяха рядкост. Когато запитах за това средство за предвижване без гориво и покрив над главата те ме помислиха за луд. Но добре, че в същото село имаше още един луд и когато след няколко седмици научих езика му се разбрахме как мога да получа колелото му. За него поиска интересните ми дрехи, обясних му че размяната не е равностойна, но той държеше на своето и аз се зарадвах, че ще мога да разбера къде ще мога да разменя моята за тяхната валута. Застанахме пред някаква колиба и отвътре излезе някакъв иноземец, след кратка раздумка за времето съобразихме курсовете и разменихме местата на моите и неговите пари.
     След всичко аз вече карах колело в нови дрехи. Освен всичко останало те бяха наистина прохладни и през целия път до Другото място се смях защото онзи щеше да пукне в тая жега сложен в моите дрехи.
     Тесните пътечки не свършваха, настроих на правилните градуси слънчогледовите стръкове и час по час спирах байка, за да глътна малко вода от раницата на гърба си. От плискането на водата в краищата на стомаха ми се унасях и с часове карах заспал. Няколко дни по-късно се събудих от зверска болка в прасците и чатала.
     Озовах се на магистрала с осемнайсет платна всички запълнени с прелитащи коли. Стоях между третата и четвъртата лента и се вторачих в дългия път напред. В далечината извираше огромен град, от който чак тук лъхаше хлад. Високите му сгради бяха забили носове в бялото небе и си шушнеха нещо със слънцето оттатък облаците. Някъде наблизо имаше щурче, което нехаеше за шума и студа и болките. Трябваше да се поуча него - отново се качих на байка и бясно завъртях педалите.
     След не повече от четири часа, тъкмо с падането на нощта и цялото омастиляване на въздуха пристигнах в града. Небостъргачите пуснаха светлините си и започнаха да ме изучават, свих в една тясна улица и потърсих закусвалня. Едно мулатче ме упъти, но поиска малко пари за услугата. Дадох му единия стрък слънчоглед, а с другия получих вечеря.
     Храних се близо едно денонощие и някъде из довършителните хапки получих емоционален шок и припаднах върху чинията си.

     Събудих се в дома си ограбен, сит и вече без халюцинации... фотьойлът беше подгизнал от потта ми. Погледнах gsm-a си – бяха изминали два дни откакто за последен път седнах в креслото. На масата пред мен имаше голяма доза кокаин, пистолет и писмо.
     Напълних носа си, написах едно писмо от деведесет и две страници и реших, че е време за действие.
     Намърдах цялото дуло, дълго седем пръста, в устата си и си представих нощно небе, в което звездите избухват и тръгват към земята като сняг. Чух три пъти камбанен звън. Провлачено. Целият свят стана на крака.
     Голямото дуло изрита в устата ми. Светът побеля от лилавия сняг. Изстрелът бе един, но в гърдите ми зейна още една дупка достатъчно голяма за да прелети врабче. Сложих ръка върху празнината, за да не разбере никой, че винаги съм бил без сърце. Затворих очи, като след хубав филм и се свлекох на пода.
     Духът се отдели от безжизненото тяло и леко като глухарче полетя към небето сякаш винаги го е можел. Вятърът духна през липсващия прозорец и дръпна навън останалия кокаин. Там долу на плочника птиците, които кълвяха трохите се надрусаха от кокаина и поискаха да видят къде има още...

     Ако вярваш в доброто минало вземи една ръждива лопата и бризентов чувал и ела тук, за да ги изпревариш, птиците.